Йен Макдональд: Императрицата на слънцето

— Сен?

Наистина беше кикот.

— Сен! Ти ли ми взе дрешките?

Никакъв отговор. Никакво раздвижване.

— Престани да се занасяш! Трябва да ви кажа нещо важно. Мега.

— Ела да си ги вземеш!

— Сен!

Можеше да го чака цял ден да излезе от водата.

— Добре тогава, щом според теб е толкова смешно… — Еверет излезе на сушата.

Престана да се прикрива с ръце. Иззад коренището се разнесе ентусиазирано подвикване. Еверет си представи как изглежда от гледната точка на Сен. Изглеждаше добре. Повече от добре; доста добре.

— Помниш ли как те облякох в „Бона дрешки“? — извика Сен. — Е, сега пак аз ще те обличам. — Ръката ѝ просна два чорапа през един стръмен корен. — Ела да си ги вземеш.

— Ще го направя — каза Еверет Синг.

Сен изписка от удоволствие и се разсмя, след което се разнесе звук от газене из растителността. Той си обу чорапите: тежка плетка, дебел горен кант, също като онези, които Сен носеше. Чувстваше се глупаво само по чорапи.

— Хайде де! — извика момичето иззад туфа сребриста тръстика. Размаха към него обувките му, по една във всяка ръка.

— Сен, важно е. Този свят, той е…

— Белегът ти зараства добре — повика Сен малко по-навътре от гората.

Еверет почти напълно беше изключил за белега, който лазерът на неговото човешко копие му бе оставил на хълбока в Битката при Гробищния парк „Абни“. Безгрижният коментар на Сен го накара да си припомни остро болката и унижението. Добре го бяха набили. Щеше да носи знака на своя враг до края на живота си. Еверет имаше недовършена работа с копието-Еверет.

Междувременно Сен окачаше корабните шорти на едно ниско клонче.

— Сен! Престани да се занасяш! — извика той, докато се бореше да обуе крачолите.

— Носиш прекалено много дрехи! — извика Сен от новото си скривалище. — Не е здравословно.

Тя метна тениската му на един бодлив храст. Беше отрязала ръкавите и я беше скъсила. Не можеше да се сравнява с дължината на нейната фланелка, но беше далеч по-късо, отколкото всеки нормален оми от З 10би желал да носи. Тъй като така или иначе беше без горнище, Еверет изтича, за да я вземе.

Нещо се сцепи меко под левия му ботуш и глезенът му потъна в мекота, мокрота и лепкавина. Към него се издигна внезапно дъхване на гнило и болест. Еверет погледна надолу. Сърцето му подскочи и едва не повърна от стъписване. Левият му крак бе затънал в ребрата на мухлясал човешки труп. Празните орбити на очите се взираха към него от череп, облечен в дрипи от кожа. От почернялата, разпукана кожа капеха гнусни течности и гниещи органи. Еверет направи опит да изтегли крака си. Разложените неща изджвакаха и го удържаха засмукващо.

— Сен! — изкрещя той. — Сен!

— Не, не, Еверет Синг, ела да си ги вземеш.

— Сен! — Гласът му казваше: достатъчно шеги .

Тя дотича, като прескачаше с лекота коренища и паднали клони.

— Какво има, Еверет? О, Боже.

Еверет бе разчел следата точно и правилно. Някой беше заточен на този свят от скоковия пистолет.

Сен протегна и двете си ръце към момчето:

— Хванах те, оми. Тръгни към мен. Хайде, Еверет Синг.

Той улови ръцете ѝ и издърпа крака си от мъртвото нещо. Усещаше противната плът от труп по кожата си. Никога повече нямаше да успее да я отмие. Но не в това беше истинският ужас. Ужасяващият, непоносимият, всепоглъщащият страх се състоеше във въпроса чий е трупът.

— Сен, можеш ли да го огледаш? Дали не е…

Сен веднага разбра.

— Не е той. Чуваш ли? Нали не е той?

Еверет потръпна, докато напрежението го напускаше. Помисли си, че вече може и да повърне. Не защото му се повдигаше от гниещия труп, а защото чувстваше облекчение, след като разбра чий не е трупът. На баща му. Чу Сен да мърмори нещо на палари. Момчето вече говореше езика доста добре, но Сен произнасяше думите толкова ниско и толкова бързо, с толкова диалектни изрази, че нямаше никакъв начин да я разбере.

— Сен, какво има?

— Облечен е като ветровик. Мисля, че го познавам. Мисля, че това е ’Лучайния Ед.

Отначало Еверет не можа да осъзнае името, но след това си припомни. Шарлът Вилие бе повела своите шарпи в сърцето на Хакни Грейт Порт в опит да му отнеме със сила Инфундибулума. Пресрещна я тълпа от вбесени, анархистично настроени ветровици, които не възнамеряваха да допускат полицията на своя територия. Водеше ги нисък, гневен мъж — ’Лучайния Ед. Шарлът Вилие извади пистолет и го накара да изчезне. Това беше първият път, когато Еверет стана свидетел на какво е способен един скоков пистолет. Значи тук го беше запратил пистолетът. И нещо в тази червена, дъждовна гора го бе убило. В тази червена, дъждовна гора, в свят, който не се подчиняваше на законите на нормалната физика, свят, който не се подчиняваше на уместната сферична геометрия.