Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

Корабното покритие се късаше с раздиращи крясъци. Еверет чуваше как мачтите се чупят една по една, подобно на кости. Дървесните клони се превръщаха в отломки на малки експлозии. Килът на кораба потрепери и се разнесе звук от разбиващ удар.

— Изгубихме един от двигателите — извика Шарки, заловил мониторите си. Гласът му прозвуча така, сякаш беше изгубил собствената си ръка.

Евърнес заора в хилядите клонки на горския покров. Зеленината надвисна пред панорамния прозорец. Стъклото му се взриви. През пролуката се промушиха копията на клони, които нанизаха мостика. Капитан Анастейзия се претърколи встрани, когато едно сцепено парче дърво посегна към нея. Сен се наведе под клон, прицелен право в главата ѝ. Мостикът се препълни с клечки и листа.

— Давам пълен назад! — изкрещя Сен.

Еверет се улови за дървената релса на скоковата си станция, щом Евърнес потръпна чак до гръбнака. Разнесе се необятен, извиващ, дращещ стон. Пронизващите клони се поместиха с метър, не повече. Вибрацията разтърси Еверет до пломбите на зъбите му.

— Не мога да го помръдна! — извика Сен.

— Преустанови… витловите двигатели ще изгорят! — изкрещя капитан Анастейзия.

— Ако изобщо са ни останали такива — обади се Шарки.

Капитан Анастейзия освободи дъщеря си от руля:

— Мистър Синг, отведете ни обратно на Земя 1. По мой знак. Всички останали: подгответе се. Това или ще ни излекува, или ще ни убие.

— Не! — извика Сен, забелязала, че майка ѝ вдига ръка към бутона за изхвърляне на баласта.

— Хайде, богове и ангели — прошепна капитан Анастейзия. — Само този път.

Тя стовари ръка върху червения бутон. Евърнес се поклати щом от шпигатните му кранове започнаха да се изливат стотици тонове воден баласт. Въздушният кораб се изправи. Скелетът му простена като живо същество. Дървесните клони се огъваха и чупеха. Разтърсване нагоре. Еверет чуваше как водата протича с тътен през крановете. Сигурно изглеждаше като десетки водопади. Евърнес издаде чудовищно скърцане и отново се поклати нагоре. Клоните се откъснаха на свобода от мостика в дъжд от листа. Въздушният кораб се издигаше. Разнесе се дращене от метал, напрегнат отвъд поносимото. Евърнес се наведе странично, след което отново се изправи. Електричеството прекъсна. Наблюдателни екрани, монитори, контролни уреди, светлини, навигация, управление, комуникации. Доктор Квантум премигна и също изгасна.

Капитан Анастейзия вдигна ръка от бутона за изпускане на баласта. Водните струи престанаха да се изливат. Мълчанието беше абсолютно, зловещо.

— „Ето, дойде силен вятър от пустинята, та удари четирите ъгъла на къщата… и само аз се отървах да ти известя“ — цитира Шарки.

— Предпочитам да чуя статус на текущото ни състояние, мистър Шарки — каза капитан Анастейзия.

— Статус? — изрева един глас от спираловидното стълбище навън. — Ще ти дам статус! — Макхинлит, машинистът на кораба, нахлу устремно на мостика. По кафявото му лице се бореха няколко различни емоции едновременно. — Прецакани сме. Нали чухте онези големи дъвчещо-хрускащи шумове? Е, това бяха двигателите ни, докато изпадаха. Ето защо нямаме мощност. Паднаха всички прекъсвачи. А мен едва не ме нацели половин дърво. Седя там долу и гледам към въздух през поне шест различни дупки. Статусът ни, капитане? Какво ще кажете за прецакани, шамаросани и натъпкани в кофата за боклук?

Евърнес проскърца, пропадна с два метра и най-сетне застина. От клоните литнаха ярки птици във всички цветове на дъгата. Еверет осъзна, че не бяха птици. Тези ярки цветове не бяха пера.

— Къде сме? — попита той.

Капитан Анастейзия се завъртя вихрено към него. Черното ѝ лице бе потъмняло от гняв. Очите ѝ блестяха твърдо. Ноздрите ѝ помръдваха и дъвчеше устна. Изчакваше ядът ѝ да отмине поне малко, за да проговори възпитано.

— Мислех, че знаеш, мистър Синг. Мислех, че знаеш всичко.

Лицето на Еверет пламна от срам. Почувства задавяне в гърлото и надигане в стомаха. Изгарящо усещане зад очите, в главата, в ушите. Срам, но и гняв. Не беше честно. Вината не беше негова. Беше изчислил правилно. Правилно. Не допускаше такива грешки. Не допускаше каквито и да е грешки. Имаше нещо нередно с този свят. Това бе единственото обяснение. Искаше да ѝ изкрещи в отговор, че той не допуска грешки, че вината е колкото негова, толкова и нейна. Затрепери от яд. Думите го изгаряха. Капитан Анастейзия се обърна към останалия екипаж:

— Да откачим кораба и да го спуснем, след което се заемаме отново да го приведем в хакни-тип-топ изправност.