Владимир Полянов - Кучето от полето

Вие ще се съгласите с мен, че не всички работи стават, както ги мислим. Вземете например китайския император, той мислил да се жени и ето, вместо жена, рибя кост спряла на гърлото му и той умрял. Ако това не е станало с тоя чуден император, вярвайте, то сигурно се е случило с друг. Има и други случаи. Гледате бръмбарче — малко, красиво, със златна точица на гърба.

— Милото бръмбарче! — възкликвате вие с безгранична радост и в същия миг го смачквате.

Защо го сплесвате бедното животинче, можете ли да отговорите? С мен се случи горе-долу подобно нещо и моят ум не може да намери обяснение. Наистина жертвата ми не беше бръмбар, но не е ли все едно. Има ли някаква разлика за красивото насекомо, което е пострадало така жестоко, между него и годеника на моята сестра например. Живота на всекиго е еднакво скъп. Аз вярвам, че тая разлика не би я намерил и нещастният годеник.

Извинете, ако ви се струвам малко неясен. Нали работата не е да се измислят различни теории, а да се каже истината — точно онова, което се мисли. Накрая китайският император и глупавият бръмбар може и съвсем да не са съществували, но аз казах точно какво мисля при спомена за милия годеник на сестра ми.

Ние бяхме приятели и аз много го обичах. Той беше постоянният гост на нашия дом. В същност това дойде по-късно: когато Филип видя сестра ми. Отначало той идеше доста редовно в къщи и винаги когато го очаквах. Ние се отделяхме в моята стая и там прекарвахме хубави часове. Той беше мил и забавен събеседник. Най-важното: имаше какво да разказва. Неговият живот в странство, където беше прекарал последните години, тежеше от прелестите на много истории, а самото странство бе освежило кроткия ум на българския студент с много идеи и свободни възгледи. Да си призная направо: той идеше при мен в сиянието на нов човек и аз го приемах на драго сърце. Моето сърце, сподавено в безобидния, еднообразен живот, който тътрузи старата си количка по друмищата на нашата земя, търсеше новото.

Аз се съгласявах с всяка мисъл на Филип. Той говореше за устройството на живота, за отношенията между хората. Най-често: за свободата на човека в неговите проявления към обществото, семейството, жената.

— Виждаш ли — казваше моят приятел, — ние, българите, сме корав народ, бетонирани сме ние в кашата от понятия, останали още от турско време.

— Да — съгласявах се аз.

Той продължаваше:

— Поискаме ли да възприемем новото, да се кръстим под евангелието на един по-нов живот, като побесняло куче се нахвърля върху нас старата ни душа, позеленяла от времето и от допотопните си разбирания, и ние се мятаме в един трагичен кръстопът.

— Точно така — повтарях аз.

Когато Филип видя сестра ми, започна да идва по-често в къщи. По-късно стана постоянен гост. Както казах, той беше мил, забавен, имаше изящна външност, която чудно отговаряше на пламналите му очи и строго изписаното лице в красотата на истински благородник. Аз вярвам, че това се харесваше повече на майка ми и сестра ми, отколкото неговите свободни мисли, но дори и това беше достатъчно, за да е желан гост.

Когато аз отсъствувах от къщи, посрещаше го сестра ми. Тя го приемаше в салона или на цветната ни веранда и там прекарваха дълги часове. Аз предполагах как могат да се прекарват тези часове, но никога не очаквах обикновеното. Все пак то дойде. Един ден Филип поиска сестра ми.

Никой не му я отказа. Оттогава Филип идваше в къщи и търсеше годеницата. Аз седях в стаята си. Нашето приятелство свърши — остана само моята обич към него.

Вече готвехме сватба, когато всичко тръгна по още по-обикновен път. Сестра ми залиня, а годеникът изчезна някъде.

Майка ми започна мълчаливо да следи. Аз не видях нищо лошо. Само явната мъка на Вера не ми даваше да се радвам. Едва смогвах да се закача:

— Вера, господин годеникът те поздравлява сърдечно.

Тя се усмихваше болно и питаше:

— Вижда ли го?

Бедната, тя не можеше да разбере колко примитивна е нейната скръб по избягалия годеник. Филип сигурно би се смял на нейната проста, стара душа.

— Не — отговарях аз. — Но той сигурно би те поздравил, ако го срещнех.

Сестра ми навеждаше глава и се оттегляше в стаята си. Там оставаше цели часове. Заключена. Мълчалива. Аз вярвах да чете старите писма на забягналия любим.

Когато след много дни срещнах годеника, поздравих го сърдечно:

— Хе, виждам те най-после. Хубава комедия скрои със сестра ми. Великолепно нещо!