Владимир Полянов: Смърт

Плаха светлина играеше в кандилото под сребърното разпятие. Мълчаливи сенки трептяха по стените.

В стаята на болния студент беше тихо. Никой не смееше да наруши заповедта на лекаря: нито бащата, нито трите сестри на умиращия. Те се притайваха по ъглите на стаята и чакаха да стане някакво чудо. Но никой не вярваше, че то ще дойде. Не вярваше и болният. С тих глас той направи някои разпореждания относно работите, които щеше да остави. Това разплака близките му. Мъчително е да се мисли за раздялата завинаги с любим човек. Но когато думите му затихнаха на устните и той се отпусна в леглото, сестрите му и бащата отново се притаиха в своите ъгли. Чудото може би нямаше да дойде, но всеки чувствуваше, че не трябва да губи надежда и че е длъжен да подготви неговия път. В стаята настана предишната мъчителна тишина.

Тогава на вратата се чуха два отсечени удара. Далечни и близки, властни и тайнствени! Забравени в своята скръб, бащата и сестрите не ги чуха. Само болният, уплашен, отправи поглед към вратата.

— Татко! — пошепна той.

Бащата скочи и приближи до леглото, но синът не можеше да продума нищо повече. Той гледаше втренчено към вратата. Страх и безнадеждност гърчеше лицето му.

— Какво има, сине? — питаше бащата, като давеше плача си, но неполучил отговор, той се оттегли и там, в голямото старо кресло, даде воля на скръбта си.

А на вратата се чуха повторни, по-властни и по-близки удари. Тя проскърца и по една от стените заигра нова сянка. В стаята бе влязъл някакъв непознат. Той дори не погледна наоколо. Пристъпи право към леглото.

— Аз дойдох! — каза той съвсем свободно на болния.

Умиращият го гледаше занемял.

Непознатият се засмя.

— Така изплашен ме гледате! А вие знаехте, че ще дойда! Пък сме и стари познати! Не си ли спомняте? Преди десетина години се видяхме. Помните ли? Вие бяхте още палав юноша. Искахте да прескочите с кон голям ров в предградието. Конят мина, но вие паднахте в калния ров. Не бяхте се научили още да яздите. Вършехте доста лудории. Струва ми се, че тогава си счупихте крака. Аз дойдох при вас и ви попитах дали ви е удобно в рова. Не ме посрещнахте много любезно! А притичаха и хора и всичко излезе глупаво. След тая случка ние повторно се срещнахме. На плажа или по-точно във водата, дето бяхте навлезли, без да знаете как да плувате… Дявол, как изплашено ме гледате!

— Татко! — простена едва чуто умиращият, като махаше с ръце, сякаш да прогони някого.

Този път бащата не стана. Избухна само в нескрито ридание, а една от сестрите с мъчителен вопъл побягна в съседната стая.

— Татко! — помъчи се да извика повторно синът и гласът му се задави. Непознатият бе прострял ръка и затисна устата му.

— Не викайте! — проговори той. — Те не ме виждат и аз искам моето посещение да мине незабелязано поне засега. Пък и глупаво е да се вика! По-рано бяхте по-мъжествен! Спомняте ли си нашата трета среща? Бяхте вече току-що изслужил военната си служба — мъжага! Тогава вие ми се изсмяхте. Това стана, когато се бихте за вашата любима. Бяха ви нападнали някакви хулигани в градината. Ах, как ми се смяхте вие тази нощ! Така дързък аз ви харесах извънредно много. Исках на всяка цена да ви отведа със себе си. Но вие се справихте с нападателите и нищо не излезе, макар да бяха трима дангалаци! Спомнете си този най-хубав случай от вашия живот и не викайте! Нали знаете кой съм аз? Познавате ли ме?

— Махни се! Махни се! — завика болният и някакъв странен трепет обхвана тялото му.

— Да вървим! — изсъска сега в ушите му гостенинът, надвесен над него.

— Къде? Не искам… — гледаше със замътен поглед и се мъчеше да го отблъсне умиращият.

— Тази вечер при мене съм уредил празненство. Трябва непременно да присъствувате! Пригответе се по-скоро и ме последвайте!… Ето тука са вашите дрехи… Добре беше да имате фрак и жълти ръкавици, както и лачени половинки. В Германия всички тези работи ги правят от мукава и хартия, спомняте ли си? Възмущавахте се някога. Но е практично и евтино, защото най-важно е да бъде спазена формата. Какво чакате? Обличайте се!…

— Не мога! Не искам! — възпротивяваше се болният.

Непознатият започна да става нетърпелив. Той извади часовник и каза:

— Обещах в единадесет да се съберем. Ще бъде весело. Обличайте се!

И той подаде дрехите, които бе извадил от гардероба. Умиращият внезапно си спомни нещо. То сякаш го прониза като нож, защото той прехапа устните си и изохка болезнено.