Владимир Полянов - Ерих Райтерер

Животът ми като студент във Виена през годините непосредствено след голямата война, не беше много лек. Между другото много често се занимавах с въпроса къде да живея. Аз имах достатъчно грижи при нищожните средства, които получавах за издръжка, и гледах да разполагам поне със сносно жилище. Смятах, че тъй по-малко ще ми тежат хилядите ограничения.

Най-сетне срещу доста скромен наем намерих стая на Мюлгасе, недалече от Карлскирхе, в някогашен богат дом. Чувах, че фрау Лотти — хазайката — е вдовица на загинал във войната полковник, който й оставил жилището. Той й бе оставил и доста голяма пенсия, но през дните, в които живеехме, тая пенсия от обезценени австрийски крони бързо свършваше и госпожа Лотти, по принуда, използуваше жилището за допълнителни доходи.

Наетата от мене стая беше отрупана със стара виенска мебел като антикварен магазин — орехово писалище, диван с пъстроцветна източна дамаска, меки кресла, махагонови масички с вити струговани крака, табуретки, бюфетче, витрина, картини със скъпи тежки рамки, плюшени покривчици, завеси. Аз можех да бъда доволен, колкото и целият този разкош да не отговаряше на вкуса ми, ако в стаята нямаше още нещо, което убиваше всичката ми радост. Там, на стената, над ореховото писалище, дето отивах често да работя, винаги пред очите ми в патинирана златножълта рамка висеше портретът на някакъв — направо бих казал — неприятен човек. Това бе всъщност млад и негрозен мъж, но неговият поглед, изпълнен с присмех и груба надменност, ме смущаваше, а устните му, присвити тъй, като че сега ще ти заговори със злоба и съсък, просто ме дразнеха. Дали заради този изглед, или по някаква друга причина, но портретът, незначителен по големина, доминираше над всичко в стаята. Неговата златожълта рамка рязко изпъкваше в немного светлата стая и очите ми, без да искам, бягаха винаги към него.

Не беше лесна работа да попитам госпожа Лотти за портрета и особено да поискам да го махне от стаята. Може би нарисуваният бе неин син или съпругът й на младини. Жената щеше да се оскърби. Все пак един ден не се сдържах и заговорих с нея за портрета. Наистина стана й неприятно.

— Ах, не зная вече кога ще дойде полицията да го прибере — възкликна тя.

— Защо полицията ще го прибира? Чий е този портрет? — не можах да сдържа учудването си.

Тя, изглежда, нямаше много желание да говори. Изохка, още веднъж дигна безпомощно ръце и ме остави, като само повтори, че щом искам, ще прибере портрета, без да чака повече полицията.

Вече трета седмица живеех в новата си квартира, но не пожелах да се изнесе. Не само за да не безпокоя повече хазайката си. Трябва да кажа, че покрай лошото чувство и смущение изпитвах и голямо любопитство. Исках да разбера какво особено се крие в портрета.

Но скоро се случи нещо друго и аз съвсем забравих за него. Едно от чекмеджетата на тежкото орехово писалище стоеше заключено и хазайката не ми бе предала ключа от него. Когато обаче поисках ключа, оказа се, че бил изчезнал или може би взет от полицията.

— Толкова разтревожена бях тогава — мога ли да помня всичко — оправда се добрата жена, без да ми обясни пак кога е това „тогава“ и какво се е случило.

Но за мене бе по-важно отварянето на чекмеджето, което ми трябваше. Поисках позволение и с помощта на една ножица изкъртих ключалката. Чекмеджето беше пълно с книжа. Най-отгоре, пъхната набързо, отворена черна тетрадка, изпълнена с плетениците на странен немски почерк, ме заинтересува извънредно. Преди да се сетя да обадя на хазайката, аз се зачетох. Някой беше започнал да разказва поривисто и страстно още от първото изречение.

… От една седмица живеем заедно. По една случайност, или дявол знае защо, той носи моето име — Ерих Райтерер. Но съвсем не прилича на мене. Той ми е съвършено чужд. Никога не бях го виждал и кой знае откъде дойде онзи ден, когато…

Беше пред „Голямата музикална зала“. Хуберманов концерт по двеста крони последните места! Аз отчаян крачех пред широкото предверие на залата. Наистина не можех да купя скъпия билет. Логично беше да си отида. Но аз чаках да стане някакво чудо.

— Ти можеш да чуеш концерта и без да платиш двеста крони, които навярно нямаш!

Чудото беше дошло. Аз се обърнах. Пред мен стоеше моят едноименник.

— Да — потвърди той, — само пожелай!

Разбира се, трябваше да отхвърля това предложение, направено от непознат, и то така грубо, като ми говореше на „ти“ и с тоя предизвикателен присмех в очите му. Но аз не го отхвърлих. Дори не ми дойде такова нещо. „Предлагат ти да чуеш концерта“ — само това помислих и се усмихнах любезно на господина: