Владимир Полянов - Слънцето угаснало

Младенов го гледаше с възхищение.

— Защо мислиш, че се гавря с тебе? Има ли нещо по-естествено от това, което ти предлагам? Аз заминавам. Е, добре. Използвай моята стая, докато отсъствам. При други приятели нали също ходиш да спиш? Аз обичам твоето творчество — ти тук ще можеш да поработиш. Затова те повиках. Да ти предложа стаята си.

Андреев го гледаше изпитателно, не вярваше, че след минута няма да го плеснат. Но постепенно думите на Младенова му вдъхнаха доверие. Най-после той се усмихна, огледа захласнато стаята, тъй както би втренчил очи в най-скъпата си мечта. От устата му се изпусна:

— Наистина ли?

— Наистина — увери го Младенов.

И той му обясни защо заминава и защо решил да му даде стаята си и книгите, и всичко, което има. Младенов бил много измъчен от това, което ставало в страната, искал да намери някъде спокойствие, по-друг живот. Нямал сили да остане. Харесвал Андреева, защото той бил мъченик на изкуството си. Не жертва ли Андреев всичко за творчеството си?

Бледият поет чувстваше сълзи на очите си. Колко добре го разбираше тоя човек. Да, той жертваше всичко — и чест, и нерви — и понасяше всичко, което хората, със своята жестокост, можеха да му дадат или да помислят за него.

В стаята се смрачаваше. Той протегна ръка, намери десницата на Младенова и прочувствено я стисна.

Слав беше в редакцията. Телефонът издрънка. Той взе слушалката, попита кой е и приготви молив да отбележи важната новина, която редакционния репортер искаше да му съобщи. Записа първите думи с бързия и нечетлив почерк на стар вестникар. В това време поглеждаше небрежно през прозореца, за да види кой минава по улицата или пък извръщаше очи към вратата, на която всеки миг се показваше някой работник или посетител, и даваше нареждания. Не се страхуваше, че ще изпусне някоя дума от телефона. Той отлично знаеше, че същественото във всяка новина се състои от три думи. Другото са подробности, които един опитен вестникар може да си представи. Поради това много често се съобщаваха неверни работи, но вестникът излизаше и на другия ден всичко се поправяше, а новината добиваше още по-голямо значение.

Изведнъж острието на молива му се пречупи, той скочи и започна да вика в слушалката.

— Кой, кой?

Лицето му промени цвят, челото му се запоти, очите му загледаха изплашено. В телефона бръмчеше гласът на репортера.

Тоя ден беше решаващ. Всеки миг Слав очакваше да чуе една новина, чрез която се осъществяваха всичките му стремежи. От месеци неговият вестник играеше ролята да насочва общественото мнение и политическите сили към една промяна. Той пускаше ловки интриги, подхранваше амбиции и изобличаваше. Ту слагаше маската на обществен страж, ту разпалваше страсти. Отначало срещаше силен отпор. После се намериха хора, които прозряха далечните цели на журналиста и неговия скрит господар и се присъединиха, за да спечелят в бъдеще това, което не им даваше сегашното. Зад Здравева се наредиха половината от поддръжниците на управляващата партия. Те всички развяваха знамето на обновата и зад хубавите думи криеха личните си стремежи към власт и богатство. Между тях имаше някогашни честни дейци, на които времето бе изменило очите и възгледите, имаше и наивници, които обичаха повече хубавите думи и обещанията. Но всеки ден групата ставаше по-силна, всеки ден интригите и обещанията подкопаваха силата на другите. Няколко опита да бъдат изобличени пропаднаха още в началото, защото групата на хубавото бъдеще ловко използваше силите си. Зад гърба на тези, които управляваха, те трупаха пари и отхранваха тъмни сили, които унищожаваха всеки честен изобличител. Мълвата за ставаше за сметка на управниците, а благото — за хитреците. В последните дни се яви една опасност. Но дейността на Струмски и другарите му още не беше широко известна. Те се организираха точно когато Здравевци постигаха целите си.

Тоя ден Слав тъкмо очакваше новината, че правителството е паднало и е образувано друго със Здравева. Редакционният репортер му съобщи новина, от която се виждаше, че силите на неговата група действат. Той трябваше да бъде във възторг от тая мрачна деятелност, която не се спираше пред нищо, защото това пълнеше и неговата кошница. Но в тоя човек, в крайчеца на душата му, бе останала следа от съвест, като незрял туберкулозен бацил, който прави лицето розово, поставя под очите сенки, за да подмамва чуждата снизходителност.

Той не можа да запише новината, но тя го разтревожи. В сърцето му се събуди мъка, ако това не беше яд, че е станало нещо, което не е желаел. Репортерът му съобщи, че тая сутрин, доста рано, Ася Струмски, както вървял по една улица със стария художник Ведров, бил застрелян от неизвестен човек. Някои минувачи свидетелствали, че всъщност нападателят не бил сам. Наблизо чакали други двама, които тръгнали с убиеца. До падналия останал само художникът, който, обезумял от скръб, вдигнал ръце над мъртвия си другар и извикал: „Господи, наистина твоето слънце е угаснало над тая страна!“ Полицията арестувала художника. Но в последната минута се мълвяло, че бил пуснат.