Владимир Полянов - Слънцето угаснало

Той виждаше цялата страна, потънала в непрогледен мрак, и питаше — накъде. Убийството на Ася преля чашата. Не беше ли Ася честен, открит, силен и хубав! Не му ли приличаха неговите другари! Убиха Ася, убиха Загорова, а хилядите техни спътници гинат забравени, смачкани, изхвърлени.

Искаше да плаче. В тая страна е все едно дали ще бъдеш силен или слаб. Злобата е по-силна. Алчността е по-хитра. Те коват оръжието си и безсърдечно унищожават. В мрака не се виждаше нито един разтрог. В отчаянието си той не виждаше нито лъч надежда.

Да замине, да избяга като Младенова! Ох, това е най-лесно! Сега той разбираше Младенова повече от всякога, но не можеше да го последва.

Някога той се шегуваше, че ще тръгне и ще проповядва на хората да бъдат горещи или студени. Сега трябва да стори нещо. Да избяга е най-лесно. Към друго го зовеше неговата любов, защото той обичаше тая малка, помрачена страна. Над нея може да изгрее слънце, трябва само са се намери пътят към него.

Стана му смешно. В тая страна, дето човешкият живот не се цени, дето всеки бяга да стигне пръв властта и богатството, без да мисли през къде минава — ако блесне слънцето, всичко би изглеждало още по-грозно.

Луташе се из мрака. Не намираше изход. В сърцето му лежеше мъка. На очите му натежаваха сълзи. Нощта напредваше, градският шум, който обикновено бие в прозореца като рояк заблудени пчели, стихваше.

Да, задачите на живота не се изчерпват с борбите за устройство на една община — спомняше си той думите на Младенов. Тая борба е груба и реална, тя събужда най-долни инстинкти. Тя притъпява чувството на хората за по-съвършен живот. Ако в миналото е имало десет разумни властници, които са дали насока на възпитанието и друг пример, може би всичко би било по-добро. Лоши ли са хората, зли ли са? Не, ако те се стремяха към съвършенство на духа, към знания, а не към облагите на властта — биха били по-добри. Писателят има право. Умопомрачението е вкопчило хората. Бяс за власт в най-долната му форма. Късно ли е сега да се тръгне по друг път?

Мисълта му анализираше събитията и хората и търсеше изход, но той чувстваше, че отчаянието го обезсилва, мъката — обезверява. Картината на убийството не изчезваше от съзнанието му. Тя натрапваше заключението, че всичко е напразно. Стигнали до безсърдечието, опетнили ръцете си в кръв, хората мъчно биха приспали животното в себе си. Картината на действителността ще остане завинаги страшна. Лудо вино са пили всички.

Той стана. Чувстваше главата си да тежи, пред очите му се явяваха черни петна. Видя сянката на статива върху стената и потрепери — сякаш два стълба на бесилка стърчаха върху нея. Приближи до прозореца. Улиците изглеждаха като черни, мъртви реки. Бяха пусти и тихи.

Той излезе. Като на сън премина стълбите от четвъртия етаж и се показа на улицата. При изхода се спря и се облегна на стената. Къде отива? Защо излиза? Но той чувстваше желание да върви. Не усещаше силния студ. Звездното небе и черните смълчани улици го викаха. Той искаше да върви, да върви безспирно. Може би душата сляпо диреше един друг свят.

Но той не стигна още първия ъгъл и едно зрелище разтвори широко очите му и опъна до скъсване нервите му. От някаква кръчма излязоха трима души. Първо един, после други двама. Настигнаха се и започнаха безчовечно да се бият. Юмруците блъскаха в глави, кости пращяха.

Обезумели, безсърдечни жестоки! Той гледаше втренчено и искаше да вика, да пищи. Истерията щеше да го хвърли на земята. Един обикновен бой на улицата. Друг път не би му направил впечатление. Сега той свързваше уличната сцена с всичко изживяно. Чувстваше ужасения си вик на устните.

Обезумели, жестоки, безсърдечни!

Това не бяха трима пияни уличници, а хилядите хора, които утре ще тръгнат по мълчаливите улици, ще оживят къщите, заемат локалите, ще орат нивите, ще отварят касите на канторите.

Побягна. Плач го душеше. Господи, защо си оставил хората такива! Вървеше разбит, с отпуснати ръце, с наведена глава, краката му го люлееха. Спираше, гледаше втренчено към безкрая на улиците и отново вървеше. Пак спря и притисна сърцето си. Наведе очи към земята. Едно черно петно, напоило паважа, го гледаше зловещо. Това беше кръвта на Ася.

Отмина замаян, пиян от скръб. Облягаше се по стените на къщите, за да поеме дъх, и пак вървеше. Далече, в дъното на една улица свършваха електрическите лампи и пред погледа му се откриваше безкрайно поле — синьо и виолетово от далечния изгрев, който идеше. Той вървеше към това поле и искаше да се изгуби, да изчезне в него.