Владимир Полянов - Слънцето угаснало

Днес погледна госпожа Здравева и нито гласът ѝ, нито парфюмът ѝ можеха да го увлекат. Хубостта на тая жена не прикриваше порока и лъжата.

Тя усети необикновения му поглед върху себе си и се смути. Беше свикнала на ласките и възторга му. Беше свикнала на подчинението му. За нея писателят беше нещо не самостоятелно, непременно бедно, което тя може да крепи и използва. Тя се преструваше на влюбена, а беше обладана само от похот. В нейното държание имаше нещо от ония горди римски жени, които са се събличали пред робите си без смущение, защото не са ги смятали за мъже. Тя не обичаше Младенова, защото той можеше да ѝ бъде само играчка.

Ето защо, когато неговият поглед я накара да се смути и изплаши, че ще го загуби, тя не можа да измисли нищо друго, а му предложи цена, с която да го купи. Тя побърза да съобщи, че от утре, а може би и от днес от мъжа ѝ ще зависят много работи, и почака да види резултата.

Младенов затвори пред нея куфарите си и извика на слугинята да доведе файтон. После, след като се обърна към госпожата, студено ѝ съобщи:

— Аз заминавам.

Тя се хвърли към него, престори се на отчаяна и пак не можа да измисли друго, освен да му каже колко би спечелил, ако останеше при нея. Тя щяла да говори на мъжа си да му даде служба, щяла да направи всичко, за да го прочуе.

Младенов нетърпеливо очакваше файтона. Когато слугинята най-после съобщи, че е дошъл, той ѝ посочи куфарите, които тя изнесе. Тогава се приближи до гостенката си и, без да се забележи следа от ирония, каза:

— В тая стая оставям да живее гладното и оскърбявано изкуство. Искате ли да не го петним повече с присъствието си?

Почака малко. Тя го гледаше учудено и разсърдено. Той излезе. След себе си чу нейния вик, но не се спря.

Качи се на файтона и потегли, без да се обърне.

В късната утрин слънцето се мъчеше да проникне през мъглата и облаците, които изглеждаха сребърно бели. Първият студ щипеше. Хората бързаха. По главната улица трамваите се движеха като безглави чудовища.

Файтонът бягаше към гарата. Сред шума на улиците и колелата, които гърмяха по каменната настилка, той чу виковете на вестникопродавачи, видя и лакомството, с което хората купуваха вестници и се мъчеха да четат в мъглата. Беше станало нещо важно. Той спря файтона и купи един вестник. Още на първата страница видя съобщението за убийството на Ася Струмски. На същата страница прочете и състава на новото правителство, в което намери името на Здравева.

Нервно смачка вестника и го захвърли на улицата. Когато файтонът забърза отново, той седеше присвит, сякаш някой го притискаше. Лицето му беше сбръчкано, очите притворени.

На гарата си купи билет.

След два часа беше на границата.

Мъглата се вдигаше, слънцето проясняваше деня. Той погледна през прозореца на вагонното купе чуждата земя и въздъхна с облекчение.

Нощта беше настъпила отдавна. През прозореца в далечината се виждаха светлини от къщи и улици. В полумрака на ателието празният статив стоеше като изправен човек, на стената падаше неговата сянка. По покрива се чуваха стъпки. Една врата се хлопна в съседния таван.

Старият художник лежеше по гърди на дивана, заровил лице във възглавничките, и гледаше в бездната на мрака. „Накъде?“ — питаше се той и не виждаше път.

Убийството на Ася бе погубило в душата му всички надежди. Никаква борба срещу убийци из засада нямаше смисъл. Тая сутрин, след ужасната случка той бе разкарван по участъци. Когато се прибра вкъщи, се отпусна като труп и зарови глава във възглавниците на дивана. Отчаяние притискаше душата му. Накъде, питаше се той и виждаше само непрогледен мрак пред очите си. Тоя мрак тежеше над цялата страна. Онова разочарование, което бе почувствал от болните думи на Младенова, сега разцъфваше в него и го завладяваше. Той знаеше живота от петдесет години. И това, което беше видял Младенов до своята тридесет годишна възраст, се повтаряше. В тая страна нямаше нито един слънчев ден. В политиката споровете се решаваха с убийства. В борбите за нещо по-хубаво загиваха най-светлите личности и над техните трупове израстваха чудовища. Талантите се прогонваха извън страната или ги душеше злоба. В тая страна най-хубавото цвете беше бодилът, а наградата за най-добродетелните стремежи — венец от него. Подлеците се уважаваха и уреждаха живота си, а честните умираха от нищета.

Петдесет години той каляваше характера си да бъде твърд и смел, да бъде честен и открит. С идеята хората да бъдат горещи или студени, но да бъдат цялостни личности, той мислеше, че ще стигне до нещо по-добро. В живота си той срещна мнозина, чийто път не знаеше колебания и завои. Тяхната смърт беше само по-красива, но от това нищо не се оправяше. Писателят имаше право. В тая страна силите се хабяха за малкото от живота. Хората мразеха всеки, който дига къща, по-висока от два етажа, и убиваха оня, който вижда по-далече от тях.