Джек Лондон - Син на слънцето

„УилиУо“ бе хвърлил котва в прохода между крайбрежния и външния риф. Откъм външния долиташе приглушеният плисък на ленив прибой, но защитената ивица вода, на не повече от стотина ярда от белия бряг с пясък от разтрошени корали, беше огледално гладка. Макар проходът да бе тесен, а „УилиУо“ — закотвен на най-плиткото място, където можеше да се завърти, котвената му верига се спускаше и издигаше на цели сто фута. Пътят й можеше да се проследи по дъното от живи корали. Като някаква гигантска змия свободно отпуснатата част на ръждивата верига се виеше по океанското дъно, кръстосваше се и се пресичаше на няколко места, и свършваше накрая с неподвижната котва. Едра моруна, сиво-кафява и изпъстрена със светли петна, се стрелкаше предпазливо между коралите. Други риби, с причудливи форми и цветове, се държаха с предизвикателно безразличие дори и когато някоя голяма акула мързеливо се приближаваше и подплашваше моруната към любимите й процепи.

На предната палуба десетина чернокожи туткаво и непохватно лъскаха тиковия релинг. Бяха несръчни в работата си като стадо маймуни. Всъщност те много приличаха на маймуни от някакъв уголемен, праисторически вид. В погледите им се четеше маймунска тъга и раздразнителност, лицата им бяха дори по-неправилНи от маймунските, а с неокосмените си тела бяха далеч по-голи от която и да е маймуна, защото нямаха върху си никакви дрехи. Накичени бяха така, както никога не е била никоя маймуна. В дупки, пробити в ушите, носеха къси глинени лули, халки от коруба на костенурка, огромни дървени тапи, ръждиви гвоздеи и празни гилзи от патрони. Най-малката дупка в ушите беше от калибъра на уинчестър; някои от най-големите дупки бяха с диаметър по цял инч, а на всяко ухо имаше средно по три до петшест дупки. През носовете им бяха промушени клинове и игли от излъскана кост или вкаменени черупки. Върху гърдите на един висеше бяла топчеста дръжка от врата, върху гърдите на друг — дръжка от порцеланова чаша, върху гърдите на трети — месингово зъбчато колело от будилник. Те дърдореха със странни, пискливи гласове и взети заедно, не свършваха повече работа от един бял моряк. На кърмата, под тента, стояха двама бели мъже. двамата носеха обикновени долни ризи, а около слабините си бяха увили парче плат. Отпред, на кръста, бяха затъкнали по един револвер и кесия тютюн. По кожата им лъщяха безброй капчици пот. Тук-там капчиците се сливаха в малки ручейчета, които се стичаха върху нажежената палуба и почти Мигновено се изпаряваха. Мършавият черноок мъж изтри с пръсти ручейче щипеща пот от челото си, тръсна я на земята и уморено изруга. Уморено и унйило той загледа морето отвъд външния риф и върховете на палмите по брега.

— По дяволите, още е осем часът, а до пладне ще стане истински пек — жално проточи той. — господи, защо не духне малко ветрец. Никога ли няма да се измъкнем оттук?

Другият, строен двадесет и пет годишен немец, имаше високо чело на учен и скосена брадичка не си направи труда да отговори. В момента изсипваше хинин на прах върху цигарена книжка. Като оваля солидна доза от лекарството в плътно топче, той го хвърли в устата си и го глътна без вода.

— Ех, да имаше малко уиски — изпъшка първият след петнадесетминутно мълчание. Измина още толкова време, преди немецът да рече без връзка:

Съсипа ме тая треска. Да знаеш, че щом стигнем Сидней, ще те напусна, Грифитс. И повече не искам да чуя за тропиците. Голям глупак бях, че Постъпих при теб.

— Не може да се каже, че си кой знае какъв помощниккапитан — отвърна Грифитс, прекалено подтиснат от горещината, за да говори разгорещено. — Когато на брега в Гувуту чуха, че съм те наел, всички се изсмяха. Какво? Якобсен? — казаха те. — От него човек не може да скрие бутилка; била тя с джин или със сярна киселина, веднага ще я надуши! Няма що, ти оправда славата си. Благодарение на теб от две седмици не съм пийнал и капка,

след като задигна всичките ми запаси.

— Ако и тебе сега те газеше така тая гадна треска, щеше да ме разбереш — изскимтя помощникът.

— Та аз нищо не казвам — отговори Грифитс. —

Само се моля на господа да ми изпрати нещо за

пиене, малко ветрец или каквото и да е там. Още

утре ще ме втресе и мен.

Помощникът му подаде хинина. Той оваля на

топче също такава голяма доза, пъхна го в устата

си и го глътна сухо.

— Господи! Господи! — изстена той. — Мечтая някъде да има страна, където да няма хинин. Проклета дяволска горчилка! Цели тонове съм изгълтал през живота си.