Харуки Мураками - На юг от границата, на запад от слънцето

Роден съм на четвърти януари 1951 година. През първата седмица, първия месец, първата година от втората половина на двайсети век. Навярно родителите ми са видели нещо знаменателно в този факт и затова са ме кръстили Хаджиме — „начало“ на японски. А иначе съм имал съвсем обикновено раждане. Баща ми работел в крупна посредническа агенция, майка ми била обикновена домакиня. По време на войната, докато още следвал, баща ми бил мобилизиран и пратен да се сражава в Сингапур. След капитулацията бил известно време в лагер за военнопленници. Домът, в който живеела майка ми, изгорял до основи при въздушна атака на „Б-29“ в последната година от войната. Поколението им преминало през горнилото на продължителната война.

Впрочем при появата ми на бял свят почти нищо не напомняло за нея. Нямало вече нито руини, нито окупационни войски. Живеехме в малко, тихо градче, в къща, дадена на баща ми от фирмата. Построена преди войната, тя и бе поовехтяла, но затова пък беше доста широка. В градината растяха борове, имаше дори малко езерце и няколко каменни фенера.

Растях в типично за средната класа предградие. Всичките ми съученици, с които дружах, живееха в спретнати къщички, които може би бяха малко по-големи от нашата, но всички имаха подобен параден вход с антре и градина с борове. Бащите на приятелите ми служеха в разни компании или бяха хора със свободни професии. Много рядко се срещаха семейства, в които и майката работеше. Почти всички имаха куче или котка. Никой от познатите ми не живееше в апартамент в многоетажна сграда. По-късно се преместих в друг квартал, но и там беше почти същото. Така че до заминаването ми за Токио и постъпването ми в колежа бях убеден, че всички хора по света живеят в еднофамилни къщи, имат градина и домашен любимец и ходят на работа, облечени в костюми. Напълно невъзможно бе да си представя друг начин на живот.

В света, в който растях, повечето семейства бяха с по две или три деца. Приятелите ми от детството бяха все от такива, създадени сякаш по калъп, домочадия. Ако някъде децата не бяха две, значи бяха три, ако не бяха три — тогава бяха две. Семейства с шест или седем питомци бяха голяма рядкост, но още по-необичайни бяха тези, които имаха само едно дете.

Моето бе сред необичайните, тъй като нямах брат или сестра. По тази причина в детството си дълго се чувствах непълноценен, някак особен, лишен от нещо, което всички имаха и считаха за естествено.

Ненавиждах израза „едно дете в семейството“. Звучеше ми като напомняне, че нещо ми липсва. Сякаш ме посочваха с пръст и ми казваха: „Ей ти, недодяланият“.

В света, в който живеех, всички бяха убедени, че единаците са разглезени от родителите си, че са слабохарактерни и себични. Банална истина, като факта, че колкото по-високо се изкачваш, толкова по-ниско е атмосферното налягане или като това, че кравата дава мляко. Ето защо мразех да ме питат колко братя и сестри имам. Чуеха ли, че съм сам, хората инстинктивно си помисляха: „Аха. Единствено дете. Значи е разглезен, слабохарактерен и себичен“. От такава шаблонна реакция ми ставаше тежко и тъжно. Но всъщност ме нараняваше и потискаше нещо друго — това, че всичко, което си мислеха за мене, бе самата истина. Аз действително бях разглезен, слабохарактерен и себичен.

В нашето училище почти нямаше други „единствени деца“. През първите шест години там срещнах само едно. Много добре си я спомням (да, беше момиче). Сприятелихме се и си приказвахме за всякакви неща. Разбирахме се отлично. Дори може да се каже, че се привързах към нея.

Фамилията й бе Шимамото. Скоро след раждането си тя преболедувала от полиомиелит и влачеше съвсем леко левия си крак. На това отгоре Шимамото беше преместена при нас в края на пети клас от друго училище. Трябваше да се пребори с тежко психологическо бреме, несравнимо с моите проблеми. Това обаче я правеше само по-силна, далеч по-силна и спокойна от мен. Тя никога не хленчеше, на никого не се оплакваше, никога не показваше признаци на раздразнение, каквото навярно изпитваше понякога, и се усмихваше дори когато й беше зле. И колкото по-тежко й беше, толкова по-широка ставаше усмивката й. Обичах тази нейна усмивка. Тя ме успокояваше, окуражаваше ме, сякаш ми казваше: „Всичко ще е наред. Потърпи малко и ще видиш, че всичко ще се оправи“. Години по-късно, щом си спомнех лицето й, тази усмивка винаги изплуваше първа в паметта ми.