Харуки Мураками - На юг от границата, на запад от слънцето

— Охо! — възкликнах.

— Ти не мислиш ли за това?

Поклатих глава. На кое дванайсетгодишно момче му минават през ума такива мисли?

— И колко деца искаш да имаш? — попитах.

Шимамото премести ръката си от облегалката на дивана върху коляното си. Наблюдавах я разсеяно как плъзга бавно пръсти по квадратните шарки на полата си. Имаше нещо загадъчно в тези движения, сякаш от пръстите й се проточваха невидими тънки нишки и после се сплитаха в едно съвсем ново понятие за време. Затворих очи и в тъмнината пред мен изплуваха безброй водовъртежи. Изплуваха и изчезнаха безшумно. Някъде далече Нат Кинг Коул пееше „На юг от границата“. Песента бе за Мексико, но тогава все още не го знаех и в звученето на думите „на юг от границата“ имаше нещо особено привлекателно. „Какво ли има на юг от границата?“, помислих си. Когато отворих очи, Шимамото все още шареше с пръсти по полата си. Някъде дълбоко в себе си усещах мъчително-сладка болка.

— Странно — поде тя, — но не мога да си представя, че ще имам повече от едно дете. Виждам се като майка. Но само на едно дете.

Тя безспорно беше преждевременно развито момиче. Чувствах, че ме възприема като човек от противоположния пол и навярно изпитваше влечение към мен, както и аз към нея. Но нямах представа какво да правя със своето влечение. Предполагам, че и тя не знаеше. Беше ме докоснала само веднъж. Отивахме някъде и тя ме хвана за ръката, сякаш искаше да каже: „Насам, побързай“. Ръцете ни се допряха за не повече от десет секунди, но на мен ми се стори, че измина най-малко половин час. Когато пусна ръката ми, изведнъж ми се прииска пак да я хване. Всичко стана съвсем естествено, но разбрах, че тя много искаше то да стане.

Помня докосването й. Никога не бях изпитвал подобно нещо, нито го изпитах отново по-късно. Една обикновена ръка на дванайсетгодишна девойка, малка и топла, но в тази длан за мен се бе съсредоточило всичко, което исках да узная и всичко, което трябваше да узная тогава. Шимамото някак ми отвори очите, разкри ми, че то съществува в реалния свят и какво точно представлява. За тези десет секунди се превърнах в дребна птичка, издигаща се в небето, за да улови порива на вятъра. И оттам, от висините, погледнах към простиращата се под мен земя. Тя ми се стори така далечна, че не беше възможно да разбера добре какво има там долу. И все пак имаше нещо и някой ден щях да озова там и щях да разбера всичко. От това откритие дъхът ми секна и нещо в гърдите ми потрепна.

Върнах се вкъщи, седнах край писалището си и дълго разглеждах ръката си, която Шимамото бе държала. Бях във възторг — тя ме беше хванала за ръката! Мекото й докосване още много дни топлеше сърцето ми. И в същото време то ме беше смутило и объркало, дори натъжило, накарало ме беше да се измъчвам над въпроса как да продължа да живея с тази топлина в гърдите ми.

След като завършихме шести клас 1 1 В Япония задължителното образование е девет години — шест години начално и три години прогимназиално. — Б.пр. , с Шимамото постъпихме в различни училища. Наложи се да се преместя в друг град. Всъщност „друг град“ е силно казано, защото той беше само на две гари от моя роден и през първите три месеца след преместването си три-четири пъти ходих на гости на Шимамото. Но после престанах да я навестявам. И двамата бяхме в деликатна възраст, когато дори фактът, че посещаваме различни училища и живеем в различни, макар и близки градове, беше достатъчен да започне да ми се струва, че живеем в два различни свята. Имахме различни приятели, различна ученическа униформа, различни учебници. Внезапно всичко взе да се променя: тялото ми, гласът, мисленето и в отношенията ми с Шимамото се прокрадна неочаквана неловкост. А и тя, разбира се, се променяше повече и от мен — и физически, и психически. Майка й започна да ме гледа някак странно. „Защо това момче продължава да идва тук? — загатваше погледът й. — Нали вече не живее наблизо и ходи в друго училище“. Но може би просто бях станал прекалено чувствителен. Все пак нямаше как да не забелязвам погледите й.

Все повече се отдалечавах от Шимамото и накрая съвсем престанах да я посещавам. Навярно това бе грешка. (Впрочем дали наистина е така, може само да се гадае. Струва ми се, че не съм длъжен да се ровя във всички кътчета на паметта си и да се опитвам да преценя какво в миналите ми постъпки е било правилно и какво не.) Трябваше да бъда колкото се може по-близо до Шимамото. Нуждаех се от нея, както и тя от мен. Но бях твърде стеснителен и раним. Повече не я видях. Всъщност срещнахме се, но след много години.