Харуки Мураками: На юг от границата, на запад от слънцето

Дори след като престанахме да се виждаме, непрестанно си спомнях за нея с топло чувство. Тези спомени ме окуражаваха, утешаваха ме, когато преживявах смутовете и терзанията на юношеството. Както собственик на ресторант държи на масата в най-тихото кътче табелка с надпис „Запазена“, така и аз задълго запазих в сърцето си място за Шимамото. Макар да бях сигурен, че никога повече няма да я видя.

На дванайсет години, когато се запознах с нея, в мен все още не се беше пробудил сериозен интерес към противоположния пол. И макар че вече ме обземаше смътно любопитство към хълмчетата под блузата й и ми беше интересно какво има под полата й, нямах представа какво значи това и докъде може да доведе.

Затварях очи и рисувах въображаеми картини. Те бяха размити, незавършени. Очертанията им се губеха, виждах всичко като през мъгла. И все пак беше ясно, че в тези образи се таи и ме очаква нещо изключително важно за мен. Знаех, че пред очите на Шимамото възникват същите картини.

Ние бяхме все още неоформени напълно същества, едва започващи да усещат присъствието на една неочаквана реалност, която тепърва щеше да ни се разкрие и да ни направи цялостни. Стояхме пред непозната врата. Двамата сами в слабата, трепкаща светлина, хванали се за ръце за десет мимолетни секунди.

В гимназията по нищо не се отличавах от съучениците си. Това беше вторият етап от живота ми, стъпка напред в еволюцията на личността ми. Престанах да се смятам за различен и се превърнах в обикновен, нормален човек. Внимателният наблюдател, разбира се, лесно би открил у мен цял набор от проблеми. Но кой ли ги няма на шестнайсет години? Започнах постепенно да се приближавам към останалия свят, а и той да се приближава към мен.

На тази възраст от някогашното хилаво мамино синче не бе останало нищо. В средните класове започнах да ходя на плуване, недалеч от дома ми. Усвоих стила кроул и тренирах два пъти седмично. Раменете и гърдите ми се развиха, мускулите ми укрепнаха. Вече не бях болнаво дете, което простива при всяко по-силно течение и трябва да лежи няколко дена. Често заставах гол пред огледалото в банята и дълго разглеждах тялото си. Виждах как то се променя буквално пред очите ми и тези промени ми харесваха. Радваше ме не толкова фактът, че постепенно ставах зрял човек, а по-скоро самият процес на моето преобразяване. Превръщах се в друг човек. Тъкмо това ме привличаше.

Много четях, слушах музика. От книги и музика се интересувах и преди, а дружбата ми с Шимамото само засили интереса ми. Започнах да посещавам библиотеката и да поглъщам всяка попаднала ми книга. Книгите ми действаха като наркотик. Отгърнех ли някоя, не можех да се откъсна от нея. Четях, докато се хранех, а също и във влака, в леглото до късно през нощта, по време на часовете в училище. Купих си портативна стереоуредба и прекарвах свободното си време затворен в стаята си, където слушах плочи с джаз. Ала не изпитвах потребност да споделя с някого впечатленията си от прочетеното и от музиката. Бях си напълно достатъчен. С две думи, бях саможивец с високо самомнение. Колективните спортове изобщо не ме привличаха и не можех да понасям никакви състезания, в които печели събралият най-много точки. Предпочитах плуването — плуваш си мълчаливо сам, всичко е тихо и спокойно.

При все това не бях някакъв непоправим мизантроп. Имах неколцина приятели сред съучениците ми. Но, честно казано, не обичах да ходя на училище. Имах чувството, че приятелите ми постоянно се опитват да ме смачкат и затова винаги трябваше да съм нащрек. Все пак, ако не бяха те, неспокойните юношески години биха били още по-мъчителни за мен.

След като започнах да се занимавам с плуване, престанах да бъда особено придирчив към храната, научих се и да общувам с момичетата, без да се изчервявам. И дойде денят, когато хората около мен престанаха да забелязват, че съм единствено дете в семейството си. Така — поне външно — аз се избавих от това клеймо.

И си намерих приятелка.

Не беше красавица. Във всеки случай не беше момичето, което майка ми посочваше, когато разглеждаше албума със снимки на моя клас, и казваше: „Тя е най-хубавата“. Но когато за пръв път я видях, ми се стори привлекателна. На снимка това не си личеше, но от нея се излъчваше притегателна топлина. Не бих я нарекъл хубавица, с която можех да се фукам, но и аз не бях кой знае какво.

Бяхме съученици и често се срещахме, отначало в компанията на някоя от приятелките й, после сами. С нея винаги се чувствах много спокоен. Езикът ми се развързваше, а и тя винаги слушаше моето бърборене с удоволствие и с такъв огромен интерес, сякаш бях направил важно открие, което щеше да преобърне хода на историята. След Шимамото тя бе първото момиче, което обръщаше внимание на онова, което говорех. Аз също исках да знам за нея всичко, до най-малките подробности. Какво яде всеки ден, в каква стая живее, какъв е изгледът от прозореца й.