Харуки Мураками: На юг от границата, на запад от слънцето

Наред с класиката, на рафта у Шимамото имаше по една плоча с изпълнения на Нат Кинг Коул и Бинг Кросби. Пускахме ги доста често. Плочата на Кросби беше с коледни песни, но беше приятно да ги слушаме, независимо от сезона. Чудно ми е как не са ни омръзвали?

Един ден през декември, в навечерието на Коледа, двамата с Шимамото седяхме както обикновено на дивана в тяхната дневна и слушахме плочи. Майка й бе излязла по някаква работа и ние бяхме сами. Беше облачен и мрачен зимен следобед. Слънчевите лъчи рядко проникваха през надвисналите тежки облаци и очертаваха светли ивици от прашинки във въздуха. Времето течеше, всичко наоколо потъмня и застина. Вечерта настъпваше и в стаята стана съвсем тъмно — също като през нощта. По стените се разливаше бледата алена светлина на газовата печка. Нат Кинг Коул пееше „Преструвай се“. Разбира се, нямахме представа какъв е смисълът на текста. Звучеше ни като заклинание. Но аз обикнах тази песен и я бях слушал толкова много пъти, че можех да възпроизведа първите строфи, подражавайки на певеца:

Сега вече знам какво означават. „Да се престориш на щастлив, когато ти е зле. Никак не е трудно“. Тази песен винаги ми напомняше за красивата усмивка, която постоянно озаряваше лицето на Шимамото. Да, възможно е и такова отношение към живота, за каквото се пее в тази песен. Друг въпрос е, че понякога е много трудно да гледаш на него така.

Шимамото беше със син пуловер по врата. Тя имаше няколко сини пуловера. Синият цвят, изглежда, й беше любим. А може би сините пуловери просто подхождаха на тъмносиньото палто, с което винаги ходеше на училище. Изпод пуловера се подаваше бялата якичка на блузата й. Карирана пола, бели памучни чорапи. На мекия, опънат по тялото пуловер се очертаваха малките издутини — гърдите й. Седеше на дивана с подвити под себе си крака. Беше се отпуснала на облегалката и слушаше музиката, отправила поглед някъде надалеч, сякаш разглеждаше въображаем пейзаж.

— Казват, че родителите с едно дете не се разбират много добре? Така ли е според теб? — попита тя.

Замислих се над думите й, но връзката между двете не ми беше ясна.

— Къде чу това? — попитах.

— Един човек ми го каза. Отдавна. Родителите, които не се разбират, имат не повече от едно дете. Страшно се разстроих, като го чух.

— Хмм…

— Вашите разбират ли се?

Не знаех какво да отвърна. Никога не се бях замислял.

— Майка ми не е много добре със здравето. Не съм сигурен, но вероятно би й било доста тежко с още едно дете.

— Никога ли не си се питал как щеше да се чувстваш, ако имаше брат или сестра?

— Не.

— Защо?

Взех от масата обложката на плочата и се опитах да прочета написаното на нея, но в стаята вече беше съвсем тъмно. Върнах я обратно и разтърках очи. Веднъж майка ми ме беше попитала същото. Отговорът ми не я беше нито зарадвал, нито огорчил. А просто озадачил. Не каза нищо. Но аз й бях отговорил съвсем искрено.

Отговорът се беше получил доста дълъг и объркан. Не можах да се изразя ясно, но ето какво исках да кажа: „Израснах без братя и сестри и от мен излезе това, което съм сега. Ако ги имаше тях, щях да съм друг. Но защо да мисля за нещо несъществуващо?“ С други думи, въпросът на майка ми според мен беше безсмислен.

Отвърнах същото и на Шимамото. Тя ме изслуша, без да отмести поглед от мен. Нещо в изражението й беше много привлекателно — аз, разбира се, осъзнах това по-късно, — сякаш с нежни докосвания тя снемаше слой след слой тъничката обвивка, скриваща човешкото сърце. Спомням си прекрасно как се променяше изражението й, устните й леко се кривяха, в очите й, някъде много дълбоко, проблясваше слабо, едва видимо огънче, подобно на пламъка на мъничка свещичка, блещукаща в тясната, потънала в мрак стая.

— Мисля, че разбирам какво имаш предвид — промълви Шимамото. Думите й прозвучаха така, сякаш ги изрече не дете, а възрастен човек.

— Наистина ли?

— Да. В живота някои неща са поправими, а други не. Времето например. То не може да се върне назад. Нали?

Кимнах.

— Отмине ли времето, разни неща се втвърдяват. Като цимент в кофа. И тогава човек не може да се върне обратно. Тоест, искаш да кажеш, че циментът, в който си се превърнал, се е втвърдил и затова можеш да бъдеш само такъв, какъвто си сега, а не друг.

— Да, може би — рекох неуверено.

Шимамото дълго гледа ръцете си и накрая каза:

— Знаеш ли, понякога си мисля какво ли ще е, когато порасна и се омъжа? В каква къща ще живея? С какво ще се занимавам? Мисля си и за това колко ли деца ще имам?