Владимир Полянов - Слънцето угаснало

През последните дни Слав очакваше последиците от настойчивата деятелност, която бяха развили със Здравева. Добрият край вече се виждаше. В политическите кръгове силите бяха разединени. В хаоса името на Здравева растеше с всяка минута. Той се слагаше във всички комбинации, които можеше да оправят работите. Около него бяха се събрали сили, които неизбежно трябваше да го заведат до властта. Вестникът, интригите, лъжите бяха изиграли чудесно ролята си. Само нещо да не попречи. Журналистът чувстваше магически страх от неизвестността, която можеше да дойде изведнъж. Тогава по дявола усилията от толкова време!

Той размисляше без да изпуска от очи Ася. В тоя момент разсеяният, подстореният, наглед непрактичен журналист изглеждаше ловък като хрътка.

Ася завиваше по една улица, преминаваше друга. Изведнъж изчезна.

Журналистът погледна за момент изненадан и изтича. Спря на ъгъла, дето се изгуби Струмски и се огледа. На ъгъла, в една кръчма гуляеше компания работници. Един свиреше на хармоника. Слав погледна внимателно в кръчмата, заобиколи откъм улицата, погледна към тъмния двор в гърба на заведението. Върна се отново при ъгъла, отиде от другата страна, внимателно оглеждаше къщите. Ася беше изчезнал сякаш в дън земя. Журналистът пляскаше нервно ръце. Върна се отново към кръчмата, отиде пак към задния двор и сега в него видя да свети един прозорец на някаква вътрешна стая от заведението. Едно подсещане го накара да прекрачи в двора, но в същия миг иззад вратата излезе един от работническата компания, залюля се и се блъсна в журналиста, като му препречи пътя. Видимо пияният работник много се трогна от срещата.

— Ау, братче! — извика той, прегърна журналиста и като увисна на раменете му, го накара да излезе на улицата.

И сега започна онова нетърпимо задяване на един пиян, което вбеси Слав. Работникът твърдеше, че го познава, че някога са пътували заедно на параход. Искаше да го целува и най-настойчиво попречваше на всеки опит на журналиста да влезе в двора. Точно това караше Слав да мисли, че всъщност пияният е един хитър пазач, но беше безсилен да се справи с него.

Най-после Слав се престори на примирен и си тръгна. Той се надяваше, че докато се върне след няколко минути, пияният ще е отминал. Но когато се върна, дворната врата беше заключена, а пияният го пресрещна още от ъгъла и отново увисна на раменете му.

Истински вбесен, журналистът си тръгна. Той реши, че е достатъчно и това, което видя. Беше сигурен, че в задния двор бе свикано тайно събрание. Макар и вече късно, той се отправи веднага към Здравева.

Късно през нощта Ася се прибра в къщи Той влезе веднага в спалнята, изпълнен с безпокойство за болната, и остана учуден от странната тишина в стаята.

На масичката до леглото гореше нощната лампа. В полумрака той видя болната да лежи тихо, скръстила ръце на гърди, косите ѝ разпилени по бялата възглавница. Ася усещаше тишината, като присъствието на скрити хора, които дебнеха в тъмното на стаята. Облада го страх, но той не посмя да запали голямата лампа, за да не събуди болната. Приближи до леглото. Погледът му беше привлечен от разкъсаните пакети от лекарството върху нощната масичка и от един лист хартия, върху която прочете своето име. В същия миг той посегна към болната, потърси ръцете ѝ, бързо обгърна главата ѝ, после се отдръпна изплашен и извика:

— Надя!

Хвърли се към ключа на лампата, запали я, върна се към леглото, сграбчи болната и като раздрусваше тялото ѝ, викаше:

— Надя, Надя.

Тоя вик звучеше изплашено и болно. Отначало в него се различаваше името на жената, после той затрепери само като сърцераздиращ стон…

Още същата нощ в къщата се узна за смъртта на Надя Струмска, сутринта дойдоха някои познати и роднини. Ася стоеше като помръзнал до леглото. Той нямаше сълзи на очите, но те изглеждаха така мъртви и неподвижни, сякаш скръбта бе скъсала връзката им с живия му организъм. В стаята при мъртвата постоянно идеха хора, слагаха цветя, обръщаха се към Ася, ръкуваха се и изказваха съболезнованията си.

В един ъгъл отдавна стоеше Слав. Журналистът беше явно опечален, но той като че ли обръщаше повече внимание на Ася, отколкото на покойницата. Гледаше уплашено към зетя си и искаше да му каже нещо, но или не смееше, или не намираше удобен случай. Няколко минути преди да изнесат мъртвата дойде Младенов. Той сложи своите цветя и дълго, втренчено гледа покойницата. Не се ръкува с никого, не погледна никого. Сбогува се с умрялата и веднага си отиде. Тъкмо в крайната коректност на неговото държание личеше дълбокото чувство на скръб, по-голяма, отколкото у другите.