Владимир Полянов - Слънцето угаснало

Ася се усмихна сдържано. Лицето му изглеждаше загадъчно одухотворено, той пристъпи и спря пред картината.

Ведров му обясни:

— Ето бъдещето, което ме посъветва да нарисувам. Не ти ли харесва?

Ася бе отправил поглед към картината, но сякаш виждаше друго.

— Хубава е — каза той. — Но утрешният ден сега за мене е друг — той трябва да бъда бунт на безименните. Те идат от дъното на безкрайно поле. Над тях сияе синьо небе, очите им горят, вятър развява косите им… Или не. Това ще предхожда утрешния ден. Първо е борбата.

Ведров го погледна изпитливо.

— Каква борба?

Младенов се обади от дивана, на който беше легнал отново.

— Не ти ли стига, че ще има пак борба. Сега ще бъде бунтът на безименните. Не чу ли, дявол да го вземе! Сега и мъртвите ще се надигат.

Ася се извърна към писателя.

— Защо ги наричате мъртви?

— Кои съм нарекъл мъртви? Вашите безименни. Не съм мислил това. Но, слава Богу, случайно съм улучил най-добре. Вашите приятели и всички вие сте мъртви за истинския смисъл на живота. Бунт на мъртвите е вашата борба в миналото, днеска и утре. Какви са целите на борбата ви — кого да назначите кмет, кого министър-председател. Вие опростачвате живота, като го свеждате до най-низки цели, затова сте мъртви за него. Вие водите борба, като замествате само кметовете. Е добре, може да налучкате най-подходният, но системата е изпортена още от начало. Ако нашата България не бе откърмена и израсла в политически борби, а имаше десет умни мъже, да въведат система за дисциплиниране и възпитание на поколенията у нас, всички борби щяха да бъдат излишни. Тези поколения щяха да открият и по-високи цели в живота си. Ние живеем варварски и първобитно, трябва да се срамуваме, че нямаме философия, изкуство и човечност. Сърдим се на Ивана и го заместваме със Стояна, а и двамата са едно и също.

Младенов отново беше скочил от дивана. Той говореше накъсано, скачаше от мисъл на мисъл, но се познаваше, че в него всичко има една основа, наблюдение, събиране на мъка. Ася и Ведров го разбираха и искаха да охладят огъня му. Но той сякаш се страхуваше, че едно прекъсване, един въпрос и — ще се оплете. Той беше от ония натури, които по-добре пишат, а лошо и непълно говорят. Беше му накипяло и сега се изказваше. Но се страхуваше от въпроси и уловки. Напоследък той наистина беше решил да замине, да избяга от България. Думите му издаваха донякъде причината за това бягство. Наред с това той мислеше да напише книга, в която да даде безсмисленото съществуване на едно племе. Разбира се за българското племе мислеше той, без да признае това дори пред себе си.

Без да позволи да го прекъснат, той говори дълго. Нито Ася, нито Ведров можеха да му се разсърдят за някои груби думи. Младенов не позираше, а говореше почти с треската на отчаян. Това беше викът на жадуващия за култура и просвета, това беше стенанието на един окован дух и същевременно на един измъчен дух, който с умение би могъл да изпита всички радости на живота. Той свърши, като повтори, че ще избяга, ще замине.

Хвана го яд, може би, че вложи много нерви в разговора и, като се сбогува доста сдържано, напусна ателието.

Ася и Ведров останаха мълчаливи след него. Старият художник гледаше мрачно, след малко стана, приближи до статива и като взе картината на утрешния ден, захвърли я гневно в един ъгъл.

— Всеки случай, глупаво е, че на стари години се върнах към алегорията.

Той отиде до вратата, като че ли очакваше да намери Младенов още там, отвори и почти със съжаление затвори вратата.

— Аз исках да се заключа в манастир и след това да тръгна и да проповядвам последователност. Да бъдем горещи или студени. Какъв съм аз сега?

Но сякаш пожела да прикрие истинското си настроение и неочаквано запита:

— Кажи ми за какъв бунт на безименни спомена ти?

— Ония безименни, които ти бе нарисувал като трупове, от които се отхранва…

— Има ли нещо ново?

— Има. Ела довечера у дома. Оттам ще те заведа при група стари приятели.

— Какви приятели?

— Безименни, между които аз нося идеята за новата борба.

— Може ли довечера да не дойда? Да бъда поканен друг път. Например когато заседанията станат вече излишни и започне борбата.

Ася, който беше изтръпнал при първия въпрос, зад който очакваше, че се крие отказ, при последните думи се усмихна щастливо. Той пристъпи до стария и го прегърна.

— Мили приятелю, ти имаш право. Приказките са излишни. Ние всички знаем защо трябва да започнем борбата.

Старият стисна ръцете му.