Рената Пакарие - Дъщерята на слънцето и луната

КиаТумба бил най-хубавият младеж от цялото племе и всяко момиче било готово да се омъжи за него. Ала напразно неговият баща го увещавал:

— Сине, време е да се ожениш, вземи си момичето, което най ти харесва.

КиаТумба дълго избягвал да даде отговор на баща си. Един ден, като му омръзнало да слуша все едно и също, отговорил сърдито:

— Не искам да се оженя за нашенско момиче. Бащата учудено опулил очи и попитал:

— Ами за кое искаш да се ожениш?

— Ако непременно трябва да се оженя, искам дъщерята на Слънцето.

— Но кой може да отиде на небето, за да ти поиска тази девойка?

— Това не знам, знам само, че искам нея и за никоя друга не ще се оженя. Всички си помислили, че момъкът е полудял, и оттогава баща му не отварял вече дума за женитба.

Но тази мисъл не излизала от главата на КиаТумба. Един ден той написал хубаво писмо, с което искал за жена дъщерята на Слънцето, и помолил елена да го отнесе на небето.

Еленът поклатил глава и рекъл:

— Аз не мога да отида дотам.

Тогава той отишъл да търси антилопата, но и тя поклатила глава и казала:

— И аз не мога да отида на небето.

Момъкът отишъл при орела, но и той разперил крила и отговорил:

— Не, не мога да отида на небето.

— Аз мога да достигна само до средата, но на самото небе не мога да се кача. Едва тогава КиаТумба, примирен, заключил писмото в едно сандъче и решил, че от женитбата му нищо не ще излезе.

А сега трябва да ви кажа, че прислужниците на Слънцето и Луната идвали винаги да си наливат вода на земята и Жабата неведнъж ги била виждала.

Един ден тя, като чула да се говори за момъка КиаТумба, койго искал да се ожени за дъщерята на Слънцето, тръгнала да го търси.

— Писал ли си писмо на Слънцето? — попитала го тя.

— Разбира се, че писах, но не се намери никой, който да го отнесе чак на небето.

— Дай писмото на мене, аз мога да го занеса.

— Ти ли? Но как ще можеш да достигнеш до небето, като нямаш дори и крила?

— Не мисли за това — отговорила уверено Жабата.

Понеже не губел нищо от това, КиаТумба и поверил писмото, като я заплашил с думите:

— Само да посмееш да не стигнеш до небето, така ще те натупам, че ще ме помниш цял живот!

Жабата дори и не му отговорила, а отишла на кладенеца, от който черпели вода прислужниците на Слънцето, захапала писмото в уста, скочила на дъното и там се спотаила.

Не след дълго момичетата дошли и спуснали делвите в кладенеца. Жабата повече не чакала, а скочила веднага в една от тях. Когато делвите се напълнили, момичетата ги изтеглили нагоре, после се върнали на небето, оставили ги в една стая и си излезли.

В средата на стаята имало голяма кръгла маса. Жабата изскочила навън и поставила писмото върху масата, после се спотаила в най-тъмння ъгъл. Не след дълго Слънцето влязло в стаята и веднага забелязало писмото.

— Откъде е това писмо? — попитало то прислужниците, които били слизали на земята.

— Не знаем, господарю — отговорили те. Тогава Слънцето отворило писмото и прочело:

„Аз, КиаТумба, човек от земята, желая да се оженя за дъщерята на могъщото Слънце и на Луната.“

Слънцето останало много учудено и си помислило:

„Аз живея на небето, а този КиаТумба — на земята. Кой ли може да е донесъл писмото чак тук?“

Но без да каже нищо, поставил отново писмото на масата.

Когато делвите се изпразнили и прислужниците се приготвили да слязат отново на земята, Жабата скочила в една от празните делви и когато я спуснали в кладенеца, тя изскочила навън и се скрила в дълбоката вода. Като видяла, че момичетата си отиват, тя излязла от водата и тръгнала към селището.

КиаТумба я посрещнал сърдито:

— Къде остави моето писмо? — я попитал той.

— Дадохх го на самото Слънце — отговорила Жабата.

— А защо нямам отговор?

— Това не знам, но ако ти искаш да му пишеш още нещо, аз ще го отнеса пак на небето.

Момъкът послушал съвета й и написал:

„Господарю Слънце и господарке Луна, аз ви писах, за да поискам за жена вашата дъщеря, но вие не ми отговорихте. Сега отново ви пиша и чакам вашето съгласие.“

Жабата тръгнала с второто писмо и стигнала на небето в една от делвите, както и първия път. Поставила писмото на масата и се скрила.

Слънцето влязло в стаята, видяло и второто писмо и го прочело. После извикало прислужниците и им казало:

— Момичета, вие, като отивате да носите вода от земята, сте донесли и тези писма.

— Не, господарю — отговорили в един глас те.