Рената Пакарие - Вълшебният пръстен

Имало едно време една бедна жена, която била много нещастна. Тя била загубила мъжа си и всичките си синове освен най-малкия, който бил много хубав. Тя възлагала на този свой единствен син всичките си надежди и го обичала много. Един ден момчето й казало:

— Мамо, дай ми малко златен прах; искам да отида да купя сол от Страната край морето.

— Колко златен прах искаш?

— Едно асуану — отговорило момчето, което означавало, че иска около тридесет грама.

Майката дала на сина си искания прах, без да го разпитва много-много, и момчето тръгнало.

По пътя то срещнало един човек, който носел за продан едно куче.

— Може ли да ми го продадеш? — го попитало момчето, което обичало много животните и се страхувало, че кучето може да попадне в ръцете на някой лош господар, който да го изтезава.

— Не вярвам, че можеш да го купиш — отговорил му човекът — защото кучето струва цяло асуану златен прах.

— Това е нищо за мене. Ето ти златния прах. — И момчето взело кучето и се върнало в къщи.

Майката останала много учудена, като го видяла да се връща толкова скоро, и то с куче:

— Защо не отиде до Страната край морето да купиш сол?

— Защото със златния прах купих кучето.

Майката не казала нищо, а се помирила, както със загубата назлатния прах, така и с присъствието на кучето, което вървяло все след сина и, където да отидел той.

Като минало известно време, момчето пак казало на майка си:

— Мамо, моля ти се, дай ми златен прах; искам да си купя стока и да започна търговия, та да спечеля толкова, че да мога да ти осигуря спокойни старини.

— Но да не стане като миналия път?

— Не, няма, повярвай ми; дай ми сега две асуану и ще видиш, че ще останеш доволна.

Жената въздъхнала и дала на момчето си златния прах.

Момчето тръгнало весело и доволно. Недалеч от къщи срещнало един човек, който носел котка в ръце. Това била най-хубавата котка, която било виждало; тя тъжно мяукала.

— Човече, ще ми продадеш ли това животно? — не могло да се сдържи да не попита то.

— Не, не мога да ти я дам. Трябва ми, за да яде мишките, които си играят в моята стая. Пък и не би могло да я платиш.

— Колко искаш за нея?

— Две асуану златен прах.

— Ето ти златния прах, а сега ми дай котката.

Този път майката, като разбрала каква добра сделка е направил синът й, не могла да сдържи сълзите си. Но нямало що да стори и лекаполека се успокоила.

Минали така четиридесет дни, момчето казало на майка си:

— Мамо, дай ми три асуану златен прах, този път ще започна търговия и ще те възнаградя за всичката мъка, която ти причиних.

— Всичко, което имах, се стопи — завайкала се жената, — тези три асуану са ни последните … — и му ги подала.

— Бъди спокойна — отговорило и момчето и ня следната сутрин при изгрев слънце взело торбичката си и златния прах и тръгнало на път.

Не вървяло много и ето ти, че срещнало един ловец с гълъб в ръка. Момчето веднага си представило как гълъбът ще бъде опечен на шиш и от състрадание поискало да го купи, за да го спаси от страшната смърт.

— Но аз и не мисля да го продавам — отговорил ловецът.

— Моля ти се, дай ми го, много ми се иска да си имам гълъб.

— Не ще можеш дори и да го купиш, защото струва скъпо.

— Колко?

— Три асуану златен прах.

— Ето ти златния прах, а сега ми дай гълъба.

Разбира се, че когато момчето се върнало у дома, майката вдигнала ръце към небето от отчаяние и рекла:

— Този път сме напълно разорени!

Синът се натъжил много, като видял мъката на майка си, и си обещал, че ще намери начин да и се отплати за жертвите, които е направила за него.

Един ден, когато момчето си стояло замислено и печално пред вратата на къщата, гълъбът дошъл и кацнал на рамото му:

— Аку, чуй ме!

Момчето се учудило много, като чуло гълъба да говори; а при това да го назовава и по име. Но птицата продължила да му говори на ухото, така че то нямало време да я запита нещо.

— Аку, ти трябва да знаеш, че аз бях най-силният вожд в моя град; тъкмо се готвех за едно дълго пътешествие и ловецът, когото ти видя, ме хвана в плен и щеше да ме убие, ако ти не ме беше купил. Сега, заклевам те, върни ме обратно в моя град. Цялото ми племе ще ти бъде безкрайно благодарно.

Аку не повярвал.

— Аз пък мисля, че това са празни приказки и ти ми ги разправяш само защото искаш да избягаш.

— Ако не ми вярваш, завържи едно въженце за крака ми и не ме изпущай от ръка. Точно така постъпил и Аку, крачка по крачка следвал гълъба чак до неговия град, като го държал вързан за единия крак с дълга връв.