Автор неизвестен - Вълшебният калпак

Било ли е, или не — не знам, но казват, че имало едно време един беден селянин. Той живеел със своята стара майка. Двамата едва се изхранвали. Веднъж синът казал:

— Майко, не мога вече да живея така! Ще тръгна да обикалям света: или ще спечеля, или ще изгубя, но все ще е по-добре.

— Тъй да бъде — съгласила се майката.

Тръгнал селянинът, но сам не знаел къде ще го изведе пътят му. Изморил се и седнал да си почине. Гледа — насреща му идва пътник.

— Здравей! — казал пътникът.

— И ти да си жив и здрав! — отвърнал селянинът.

— Защо си тъй нажален? — попитал пътникът.

— Как да не съм нажален? — рекъл селянинът. — Седни при мене, ще ти разкажа.

Пътникът седнал и беднякът му разказал как е живял и защо е напуснал дома си.

— Имам само една стара майка. Помолих я да ме пусне и ето на, ходя сега, диря си късмета. Ако го намеря, добре, ако ли не, жив няма да се върна в къщи.

Пътникът рекъл:

— Щом е такава работата, аз ще те науча на нещо. Само че знай — много трудно е то и не всеки може да го изпълни.

— Казвай — примолил се беднякът.

— Върви все така направо — започнал пътникът. — Като изминеш около верста, ще видиш една висока скала. Тази скала се разтваря веднъж на седем години. Иди, застани до нея и почакай. Тя скоро ще се разтвори. А щом се разтвори, вмъкни се бърже вътре, грабни калпака, който виси там, и тичай навън. Само внимавай да не вземеш и нещо друго, защото скалата ще те затвори и ти ще останеш вътре цели седем години.

Беднякът поблагодарил на пътника и тръгнал да търси скалата. Извървял около верста и изведнъж гледа — пред него наистина се изпречила скала.

Селянинът си помислил: „Сигурно за тази скала ставаше дума“. Приближил се до нея и зачакал.

Внезапно скалата се разтворила. Втурнал се беднякът вътре, видял калпака и го грабнал от стената. Огледал се наоколо, а там какво ли не щеш. Не знаел къде да гледа по-напред. Имало грозде, и то какво! А той бил гладен, дни наред нищичко не бил хапвал и не можел да откъсне очи от него. Не издържал беднякът.

— Ех, да става каквото ще, няма да умра от глад я! — казал си той и посегнал да откъсне чепка грозде.

Щом докоснал гроздето, скалата се затворила и той останал сам в тъмнината.

Седем години не се разтворила скалата, седем години седял бедният селянин сам в тъмнината. Дочакал все пак да изминат точно седем години и скалата се разтворила. Изскочил беднякът навън и успял да избяга, когато скалата отново се затворила.

Седнал той край скалата да си почине. Седял и не знаел какво да прави. Не подозирал и каква сила притежава неговият калпак.

Полегнал на сянка, подложил калпака под главата си и помислил:

„Ех, калпак имам, под главата ми е меко, но да имаше да постеля и килим, чудесно щях да си поспя!“

Щом помислил това, и пред него изневиделица се появил килим.

Постлал го беднякът, легнал и си казал:

— Какво ли прави сега майка ми? Оставих я сама горката! Да можеше да си бъда сега у дома, при нея!

Щом си казал това, и килимът се вдигнал нагоре заедно с него и с калпака му, полетял във въздуха и се спуснал право пред тяхната къща.

Едва тогава разбрал беднякът каква сила притежава калпакът му.

— Това се казва калпак! — казал той. — Я хайде, мое калпаче, издигни ми, ако можеш, тук, на двора, къща. Но да бъде по-хубава и от царските палати!

Щом изрекъл това, и на двора изникнал цял дворец. По-хубав от него не можело да има! Влязъл беднякът в него и легнал да си почине.

Съмнало се. Майката на бедняка надникнала от колибата си и що да види — в техния двор къща като дворец!

Заплакала бабичката:

— Кой е издигнал такава къща в моя двор, че е заел цялото място?

Зачудили се и съседите: как може за една нощ да се построи такъв дворец?

Станал беднякът и отишъл при майка си:

— Защо плачеш, майко?

— Как да не плача, синко? — отговорила бабичката. — Я виж, някой е издигнал къща в нашия двор.

— Не плачи, майко — рекъл синът, — това е наша къща.

Влезли двамата в къщата и заживели охолно.

На третия ден синът казал:

— Майко, искам да ти кажа нещо.

— Какво, сине? — попитала го майка му.

— Ето какво: нашият цар има дъщеря — ненагледна хубавица. Иди при него и му кажи, че имаш син. Недей нито да ме хвалиш, нито да ме кориш. Кажи само, че искам дъщеря му за жена.

— Няма да отида — отвърнала майка му. — Знаеш ли какво приказваш! Царят ще ме убие, главата ми ще вземе.

Но синът не я оставил на мира: върви, та върви! Майката си казала: