Владимир Полянов - Слънцето угаснало

Тази вечер разговорите не се изчерпваха. От няколко дни се знае, че нещо става. Неизвестното е в най-голяма възможност да бъде безкрайно, а това, което се мълви и долавя, може да изглежда най-различно. Едни говореха за приготовленията на нов преврат, други — че срещу някои силни личности на деня се готвят изобличения тежки, решаващи. Едно се знаеше положително — че страната е пред ново правителство. Вестниците пишеха категорично това. В самата правителствена среда се водела скрита борба. Резултатът трябвало да се очаква всеки миг.

Писателят Младенов влезе в сладкарницата, потърси с очи още от вратата и се отправи към най-крайната маса. Тук, между няколко души, които оживено приказваха, мълчалив и незабелязан, седеше Андреев. Сред тютюневия дим неговото лице изглеждаше черно-жълто като на мумия, под очите му, втренчени в неопределена посока, имаше големи, болезнени кръгове.

Младенов спря пред него и сложи ръка на рамото му:

— Ако искаш, ела с мен. Имам да ти говоря нещо.

Няколко души от масата се извърнаха. Един се обади:

— Няма ли да седнеш, Младенов?

Младенов благодари и тръгна, последван от Андреева. Те излязоха на булеварда. Бледият поет вървеше послушно, не попита къде го водят, каква работа имат с него. Той изглеждаше съсредоточен в себе си, в мислите си, но това не го правеше твърд, а безволев и разсеян.

До къщата на Младенова никой не проговори. Като противоположност на поета, Младенов изглеждаше твърдо решен на нещо. Той не се колебаеше нито за миг, всичко беше обмислено от по-рано. Те влязоха в една светла стая с много книги, с хубава писалищна маса, с масички, върху които имаше много лули, чибуци, пепелници, с килим на пода и много пъстри възглавници, разхвърляни по него. Всичко това привлече погледа на Андреева и той за пръв път сякаш се върна към действителността. Неговите очи заблестяха, тъжно усмихнати.

— Колко е хубаво тука! — прошепна той.

Младенов приятелски сложи ръце на раменете му.

— Ти сега къде живееш?

Но веднага се сети.

— Ай, зная. На тавана, там, мисля, че дохождах веднъж.

— Не, оттам ме изпъдиха — поправи го Андреев, — дълго не бях плащал наема.

Той се помъчи да изглежда весел и добави:

— Сега съм като кукувиците — по градините, по приятели — без гнездо.

Младенов се намръщи:

— Но не си ли на работа? Нали имаш някаква синекура?

Андреев помълча, а лицето му стана така тъжно, сякаш му спомниха нещо непоносимо болно.

— Да, но аз се отказах от нея — прошепна той. — Моите другари доста остроумничеха с моите синекури. Не можех да понасям вече. Предпочетох да остана на улицата.

Младенов избухна:

— Твоите другари са маймуни. А ти си се пожертвал от излишни умувания. Аз те харесвах тъкмо за това, че в твоето уреждане на живота имаше нещо дяволски остроумно. Твоите заявления за синекура пред различните властници бяха най-хубавата плесница, която те инак никога не биха получавали.

Поетът го погледна учуден.

— Навярно вие ми се подигравате.

— И през ум не ми е минавало. Вие мислехте за вашата поезия и ви беше безразлично кой ще ви даде служба, за да удовлетворявате празния си стомах. По тоя начин показвахте на различните господа, които смятат, че от техните разправии за власт няма по-важно нещо, че цените поезията си над всичко. Туй беше хубаво и вие сте го изпуснали. Няма ли вече да вземете страна? Да станете бял или червен? У нас всички са нещо. И всички се борят помежду си. Трябва и вие да станете нещо. Да поведете борба. Ха, ха!

Думите звучаха иронично и сякаш плющяха по лицето на жълтия поет, който ставаше по-блед и по-малък, очите му смутено търсеха нещо по пода, пръстите на ръцете му нервно чоплеха панталона. Младенов го погледна за миг и млъкна. Стана му жално. Всъщност той се беше увлякъл не на място. Имаше съвсем друга работа с поета. Изведнъж попита любезно:

— Защо не седнеш?

Когато Андреев седна, той му предложи цигара, която поетът жадно засмука.

На пода, до масата бяха оставени два куфара, разтворени. В тях имаше вече сложени някои дрехи. За миг Младенов се замисли, после посочи куфарите и заговори:

— Всъщност много е хубаво, че си без квартира. Аз заминавам. Ще приемеш ли да използваш стаята ми, докато отсъствам? За наема няма да се грижиш.

Очите на Андреева светнаха и в тях заигра нещо безкрайно мило, но изведнъж те се помрачиха и той стана.

— Къде? — учуди се Младенов.

— Няма да ви позволя да се гаврите с мен.

Андреев трепереше цял, а лицето му беше станало зелено и злобно. В един такъв миг той бе зашлевил стария художник Ведров, сега беше способен, може би, на същото. Тоя измъчен от лишения човек беше съвсем особен в изживяванията си. Той търпеше, мълчеше, някак се присламчваше към другите, не живееше с тях, а се провираше между тях. Всеки би помислил, като го гледа, че може да го тупне по рамото или да му се изсмее в лицето. Той имаше жалък изглед, а като се узнаят повърхностно постъпките му, можеше свободно да се нарече подлец и всякакъв. Но когато избухнеше, изведнъж се разбираше, че това е един угнетен дух, който събира всички горчивини, докато чашата прелее. Тогава той ставаше хубав, мъжествен — такъв, какъвто всъщност би бил, може би, ако животът не бе го смазал толкова.