Владимир Полянов - Слънцето угаснало

На пръв поглед тия думи не издаваха нищо ненормално. Имало е някога и хора, които са жертвали живота си за втълпен някакъв дълг, а след това се отдавали на личните си грижи. Но днес — Слав изгледа зетя си учуден, после се извърна и смигна на сестра си. За него беше безсъмнено, че един човек, който може днес да говори така, е загубил нещо от разума си.

Надя почти не се вслушваше в политическите разговори на мъжете. След като страшното мина, тя мислеше само за дома си и за любимия мъж. Но и тя не можеше да каже, че всичко върви наред. От един месец, откакто Ася се пробуди и божем оздравя, тя много често го гледаше с учудени очи. В неговото държание имаше нещо необяснимо, което я хвърляше в тревога.

По цели дни той стоеше кротък и тъжен на стола в своя кабинет. В нея накипяваше жажда за ласки, отиваше при него и бурно започваше да го целува. Той не помръдваше, лениво повдигаше ръка и галеше косата ѝ, докато тя го изгаряше с целувките си. Той приличаше на жив труп. Духовно или физически беше загубил нещо. Тя се отдръпваше и го гледаше изплашена. Какво му бе станало? Дали не я обича вече? Не, той ѝ говореше нежно, гледаше я влюбено, само неговите ръце и устни бяха като парализирани. Устните му трепваха и едва прикриваха дълбоко и непоносимо страдание. Какво имаше, от какво се измъчваше той?

Понякога тя мислеше за съмненията на брат си. Не беше ли загубил Ася нещо от своя разум? В минути на такова подозрение тя сядаше при него и го караше да говори. Съмнението ѝ бързо изчезваше. Той говореше умно, трезво и спокойно. Думите от неговите уста изглеждаха по-хубави и по-чисти. Приличаше на проповедник. Лицето му сияеше.

Те говореха за своя дом, за политика, за неговите приятели. Нищо неразумно не издаваха думите му. Но това не я успокояваше. В душата ѝ се отваряше рана. Тя се питаше след такива разговори — тогава защо? Тоя въпрос тя споделяше само със себе си, но той стоеше отпечатан на лицето ѝ, вълнуваше сърцето, тръпнеше на устните.

Ден и нощ тя се топеше от желания, които кръвта събуждаше, и напразно се питаше защо нейният мъж не ги забелязва. Стана нервна, понякога бурна и после мъчително примирена. Тя беззаветно обичаше мъжа си и получаваше истерика в самотни минути, когато мислеше, че той е жив труп.

Един ден, след като отново беше питал за положението на Ася и си тръгваше ядосан, пред външния вход на къщата Слав срещна Здравева.

Другарят на Ася, заминал преди преврата за някъде, беше се върнал петнадесет дни по-късно и името му някак изведнъж зашумя. Отначало се чу, че е дошъл. После във вестниците запитаха де е бил. След това излезе една статия за него и за мисията му в чужбина. Излезе, че е имал мисия да подготви чуждото обществено мнение. Никой не се сети да попита кой го е пратил, но мнозина похвалиха постъпката му. Всеки ден за него се пишеше нещо. Но сред псувните и похвалите името му ставаше все по-известно.

Журналистът се поколеба и изведнъж протегна ръка.

— Хо, хо — извика Здравев, — гледай ти, хубава среща. Къде си бил, при зетя ли? Как е той? Не се вижда.

Той говореше високо и като на близък с предимството на високопоставен. Журналистът знаеше точно с кого приказва — за него Здравев беше един политически играч, който, след като бе избягал през нощта, когато е трябвало да изложи живота си, сега използва връзките си със заговорниците, приписва си заслуги и безогледно се натрапва в първите редове. Но в него имаше нещо, което караше хората да си спестяват чувствата, почти да му се усмихват и без колебание да му дават път. Точно това почувства и Слав. Отначало му се искаше да ужили дебелака, ала неочаквано му се усмихна, после му дойде идея.

— Знаете ли — каза той, — добре е да ме поканите горе у вас. Имам да ви направя предложение.

Здравев отпусна тежката си ръка на рамото му:

— Надушваш ти къде зимуват раците.

Журналистът изглеждаше съвсем малък пред тоя дебел и едър човек. По никакъв начин не му се искаше да се продаде евтино, но Здравев просто го увличаше. Двамата влязоха в къщата.

На следния ден вестникът на Слав излезе с уводна статия под заглавие „Към промяна“, в която се казваше:

„Има нещо гнило в днешното правителство. Всеки ден то ни изпречва пред разочарования. Наложено от шепа борци в името на едни идеали, ние го виждаме всеки ден да изневерява на своята програма…“

Следваха обвинения до края на първата колона. После:

„Днешната власт има това предимство, че разполага с голям запас от сили. Едни личности могат лесно да бъдат сменени с нови. Необходимо е само гражданското съзнание да надделее над лакомството за власт. Практиката да се задържа властта на всяка цена ще ни въвлече в неизвестност…“