Владимир Полянов - Слънцето угаснало

Тя ходеше от стая в стая и навсякъде усещаше неговото присъствие. Той стоеше в кабинета като някакво същество чуждо, мълчаливо и тайнствено. Имаше минути, когато тя се страхуваше от него, имаше минути, когато плачеше за него. Тя ту решаваше, че той е тежко болен, ту изведнъж се разколебаваше и започваше да мисли, че зле се подиграва с нея. В него някак странно се преплитаха нормалното с нещо положително ненормално, здравото — с болното. Тя се страхуваше, че не може да отговори какво е той точно.

На улицата спираха няколко автомобила, по стълбите за горния етаж се чуваха постоянно стъпки. Гостите на Здравеви пристигаха.

Когато госпожа Струмска се качи горе, завари етажът вече много оживен. Домакините бяха разтворили стаите към вестибюла и чрез преходните врати бяха приспособили целия етаж в един салон с най-разнообразни кътчета.

Господин Здравев, който в момента говореше във вестибюла, посрещна Надя сърдечно. Веднага попита и за съпруга. Трябваше да му се обясни защо не е дошъл. Той каза, че е чул за болестта му, но мислел, всичко е минало. После заключи:

— Ася излезе слаб. Вярно е, че много нерви трябваше да се изхабят.

Той говореше така, като че ли сам е изхабил много нерви. Изобщо той се държеше не само като домакин, но някак като заслужил човек, комуто се отдаваха почести днес. Гостите се преструваха на късопаметни. Мъжете се присламчваха до дебелия домакин и изглеждаха поласкани, че могат да говорят с него, жените го наблюдаваха с любопитство. Госпожа Струмска гледаше учудена, тя не можеше да разбере как Здравев беше спечелил изведнъж името на важна личност.

Тя седна в средната стая, дето няколко дами оживено приказваха. При нея дойде домакинята и почти веднага след това — един господин, когото тя помисли, че е виждала някъде. Той се поклони, а когато заговори, тя позна писателя Младенов. Той се усмихваше.

— Щастлив съм, че ви виждам отново, госпожо. Разбира се обстоятелствата сега са по-радостни.

Той седна до нея. Припомни ѝ вечерта на преврата. Извини се, ако беше я наскърбил тогава. На нея отново ѝ направи впечатление неговият глас — суров и силен, когато говореше общо, и много мек, когато трябваше да загатне, че говори нещо за нея.

Между гостите се появи фигурата на един от министрите. Госпожа Струмска се огледа из стаите. Стори ѝ се, че всичко беше променено, по-богато и по-изящно. Видя отново Здравева, заобиколена от група мъже, и се замисли. Каква разлика между техния дом, нейния мъж и това семейство! Какво бе сторил Здравев, че така изведнъж му провървя. Жените до нея говореха за някакво ново правителство, което скоро щяло да вземе властта. Между възможните министри те споменаваха името на Здравева.

Изведнъж видя брат си. Журналистът беше се облегнал на преходната врата към съседната стая и я наблюдаваше с поглед, пълен със съжаление. Когато очите им се срещнаха, той се приближи до нея, отиде зад стола ѝ и полунаведен започна да ѝ говори тихо, но някак ядосано:

— Виждаш ли, така се редят хората! Утре господинът е министър, а днес у дома му са първите хора на деня. Той не беше глупав като Ася да си чупи главата в преврати. О, съвсем не беше такъв глупец. Тоя пристигна, когато всичко беше свършено, защото не е важно да свалиш някого, а кой ще бъде хитрият да му вземе мястото. За Ася никой не приказва. Мислят го за умрял, а може и съвсем да не мислят за него.

Тя извърна глава:

— Не ми говори.

И се усмихна пресилено, за да прикрие огорчението си от околните.

Той продължи шепнешком:

— Да не говоря. Туй е за последен път, защото, миличка, аз въртя цялата машинка и ти трябва да знаеш, че ме е яд. Аз мислех да издигна Ася, но твоят мъж е идиот.

Тя стана.

В същият миг писателят я попита:

— Тука виждам грамофон, искате ли музика?

Тя се усмихна пресилено и седна в другия край на стаята.

Писателят вече говореше с домакинята.

— О, разбира се! — възкликваше госпожа Здравева.

И двамата минаха в съседната стая. След малко звуците на едно нежно танго затрепериха и всички гласове стихнаха.

Госпожа Струмски остана тъжна на стола си.

Във вестибюла една двойка започна да танцува, от съседната стая се яви още една дама с господин.

Госпожа Струмска почувства дълбока тъга, поиска да се въздържи, но усети, че сълзите блеснаха в очите ѝ. Безпричинно тъжната мелодия на всяко танго я опечаляваше винаги. Но сега тя имаше определени мисли и знаеше, че музиката само усилва мъката ѝ. Тя мислеше за своя пуст дом, за болния съпруг, който седи в някоя от стаите като жив мъртвец. Тя обичаше съпруга си и живота. Какво се случи, че трябваше да се лиши от всичко!