Владимир Полянов - Слънцето угаснало

Един от присъстващите стана и изказа съгласието си за се действа, ако трябва и против волята на водачите. Това беше Чернев, един мъж на възраст, но с ентусиазъм; той говореше хубаво, увличаше и най-горещо запалените глави. Винаги държеше, че партията трябва да действа. Това говореше още когато всички смятаха, че подобни подбуди са безумие. Оттука се беше явила една приказка за Чернев — „ще те видим какъв ще си, когато трябва“. Той се изпъчваше, очите му блесваха, устата му изригваше вулкан огнени думи и всички се убеждаваха, че той е нещо изключително.

Тая вечер думите му отново въодушевиха събранието. Изведнъж заговориха мнозина с дебели и гърлести гласове.

Беше вече полунощ. Навън небето изглеждаше като театрална завеса — чиста и звездна. Сред наниза от скъпоценни камъни сияеше пълнолуние. Нощта имаше сребърни блясъци, дърветата и къщите изглеждаха прозрачни. Край ниската ограда на къщата, по улицата пристъпваше нежно прегърната двойка. Наблизо пееше реката.

Заключените в тъмната стая изглеждаха като черно петно в сребърната нощ. Когато почнаха да си отиват един по един, те минаваха през двора прегърбени и криеха лицата си, сякаш се страхуваха от тихия празник на нощта.

Илов излезе с последния до вратата и спря там. Голямото черно куче пристъпи до него и зализа ръцете му. Едноокият погледна подир сянката на последния си приятел и се облегна на вратата. До слуха му долетя приспивният звън на реката, лунен лъч погали лицето му. И това лице, изопнато до преди миг, енергично и възбудено от устрема на мисли, изведнъж омекна, стана хубаво и тъжно. Той усети спокойното величие на природата, неочаквано в полето насреща израсна влюбената двойка. В същия миг до него се приближи жена му.

— Тео! — прошепна тя и като го обгърна с ръце, сложи глава на рамото му.

Той не трепна, сякаш я очакваше. Те останаха мълчаливи, вгледани в светлото поле, дето двамата влюбени изчезваха в сребърни воали. Той помръдна глава, погали лице в косите на жена си и, отговарящ, може би, на нейните безмълвни въпроси или на собствените си мисли, прошепна с глас, в който тръпнеше очарование и мъка:

— Колко малко ни трябва, за да бъдем щастливи!

В окото му блесна сълза, той го притвори, за да скрие вълнението си, но гласът му затрепери:

— Аз не впрягам черните сили да руша. Аз не мразя никого.

Жената се притисна до него.

— Какво готвите пак, Тео?

Нейният глас галеше и трепереше, но тъкмо тая нежност и плахост възвърнаха силите му. Той се поизправи, повдигна глава, погледна с възторжено око безкрайното звездно небе и каза:

— Бунт! Срещу слепите! Срещу себелюбците! Срещу самозабравените!

Вече два месеца, всеки ден или през ден, Слав дохождаше у Струмски. Позвъняваше, слугинята отваряше, после се показваше Надя.

— Е — питаше Слав, мигаше и правеше нервни знаци с пръсти.

Той питаше винаги за едно и също нещо и винаги сестрата отговаряше:

— Нищо ново.

Тя изглеждаше измъчена, плаха, сякаш в къщата имаше смъртни.

Братът измърморваше:

— Дявол знае какво значи това!

И си отиваше ядосан, без да влиза.

Откакто се върна след нощта на преврата, Ася Струмски боледуваше. През това време ставаха работи, които трябваше да се използват. Слав виждаше, че всичките му усилия отиваха напразно. Той приспособи вестника си към новата власт, без да има никаква полза от това. Мислеше, ползата ще дойде чрез зетя му, но неочакваната болест разруши всичко. Групите, съставящи силата на правителството, се разединяваха и непрекъснато се караха, всеки ден можеше да се очаква комбинация, при която в състава на правителството да влязат нови хора. Слав доста често споменаваше името на зетя си във вестника, но от страна на Струмски не получаваше никаква подкрепа.

Ася лежа цял месец в истински сън. Когато се събуди, беше се преобразил. Физически не страдаше от нищо, а стоеше унил, кротък и бездеен. Слав има един разговор с него. Изложи му плана си. Ася, според него, трябваше да вземе участие в политическия живот, да влезе в правителството, изобщо да си получи дяла от властта, която извоюва с другарите си. Журналистът мислеше зетя си здрав и разумен и му говореше съвсем направо. Ася отговори и тогава се разбра, че той съвсем не беше още здрав. Слав го помисли дори за малко побъркан. На блестящите предложения на журналиста, без вълнение и без огън в очите, Ася отговори:

— Кой ти каза, че имам още право на дял? Моят дял беше да изпълня гражданския си дълг! Аз мисля, че го изпълних.