Владимир Полянов - Слънцето угаснало

Тодор Илов беше от най-крайните членове на тая партия. Всъщност той не би стоял нито миг като организиран член, защото нито идеите, нито характерът му признаваха, че по пътя на една организация ще постигне мечтания от него строй. В своите бленувания той вярваше, че техният удар ще бъде кипналият гняв на бедните народи и понеже всяка масова и искрена постъпка не иде от канони, а от сърцето, той не търсеше организацията на партията.

От своите крайни схващания Илов мина към дисциплината на партията, когато разбра, че неговият бъдещ обществен строй не се възприема така широко от масите на същия народ, който той мечтаеше да направи щастлив. По тоя случай той бе яростно измислил: кучето иска насила да свикне със свинско, добре, той ще го „свикне“!

Тая малка дума криеше за него демонични представи — деня на бунта, на завладяване на властта, на обявяване на царството на онеправданите.

Няколко думи на Ведрова тая вечер го вълнуваха силно. Мислеше за червеите, за „тези, които идват после“, които създават всяка борба, за да ползват единствено облагите. Имаше основание да се страхува, че в тяхната партия има гнезда на червеи, и едно смело решение се налагаше в главата му.

Втренченото око не виждаше пъстрата тълпа. В тия няколко мига като че ли преценяваше постъпката си. Изведнъж пъхна едната си ръка в джоба и бързо тръгна. До двореца премина с мъка между гъстата тълпа. Точно пред „Балкан“ повика един младеж, отдели го настрана и му каза нещо. Младежът дочака трамвая, който се зададе, и бързо се качи. Илов продължи надолу по „Търговска“. В една дрогерия помоли за телефона и повика няколко номера.

По булевард „Дондуков“ се отби в един локал и отново говори с някакъв младеж. След това мина край черквата „Св. Неделя“, през улица „Клементина“ и в няколко къщи остави записки.

Беше вече девет часа, когато се прибра в своя дом. Той живееше някъде между „Позитано“ и една пресечна улица. Зад оградата му започваше голямо, неравно поле, от което го делеше една река. Малката бедна къщица се намираше сред широк двор, отдалечена от други къщи. Преди да влезе, Илов отвърза едно едро черно куче и го пусна. Кучето залая високо, подскочи и веднага легна до дворната врата.

Беше вече съвсем тъмно. По небето блещукаха звезди. Наблизо шумеше реката.

Тая вечер, по даден от него знак, в дома му се събраха около десет души. Той ги покани в стаята откъм задната част на двора, след като грижливо затисна пердетата и заключи вратата на къщата. Неговата жена остана в предната стая със загасена лампа, за да може по-добре да наблюдава в тъмния двор. Това тя вършеше по-скоро от страх за мъжа си, отколкото от служба на идеите му. Няколко пъти нейната бдителност беше спасявала мъжа ѝ от полицията, която нахълтваше внезапно в двора.

Без никакви уговорки Илов веднага изясни на приятелите си защо ги е повикал. Той намираше, че е време да се наложи на партийната управа едно решение за действие. Ако водачите откажат — да се почне въпреки тяхната воля. Той намираше, че новата власт още не е добре организирана и моментът за действие бил най-сгоден, след като вече се изпусна тоя на преврата.

Десетте приятели гледаха мрачно. Това бяха хора от различни възрасти, облечени в тъмни, широки дрехи, бедно и грубо, с тежки ръце и изпити, неподвижни лица. Те нямаха сиянието на идеалисти, нямаха очите, които гледат към нови светове, а по-скоро приличаха на глутница бити животни.

Тия хора разбираха значението на думите на Илова и гледаха с мрачна тържественост. Те бяха членове на една партия, която имаше нагласен бунтовнически апарат по цялата страна. Един сигнал можеше да вдигне хиляди хора от различни краища, които имаха оръжие и в сърцата си носеха омраза към обществото, в което се чувстваха последни.

И Илов знаеше какво говори, затова не обясняваше много. Но, единствен от всички, той се вълнуваше и виждаше в борбата не отмъстителен удар, а раждането на един ден, който той обкичваше с най-радостни надежди. Другите виждаха кръв, той виждаше блясъци, в които ще цъфне един нов и щастлив свят.

Имаше мрачни подозрения само към водачите на партията. Досега те винаги пречеха на устрема, в който можеше да се понесе цялата партия. Той подозираше някаква изгода за водачите, в тяхната въздържаност. Отиваше по-далече и хвърляше подозрение върху тяхната роля при една борба и по-късно — при жетвата. Искаше да разправи на приятелите си за мародерите на всяка борба, за червеите, които се плодят измежду труповете на падналите герои. Той мечтаеше за една масова борба без водачи, без команди, за един стихиен устрем на угнетените.