Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Вече имам един тъпанар, не ми трябва втори — сопва се тя.

— Значи не е с него.

— Казва се Грег.

— Кой е Грег? — Много ми е трудно да следя мъжете, които се появяват в живота на Джес. Често й се случва да излиза на срещи с повече от един. Но за нея това не е проблем.

— Банкер. На трийсет и пет. Обича да кара колело из планините и да яде суши. Не едновременно. — Тя се изкисква на смешката, която ми се струва, че по всяка вероятност е на въпросния Грег. — Запознах се с него по интернет, докато бях в Делхи. Да не си помислиш, че той живее в Делхи? Живее тук, в Лондон. Заради часовата разлика през последните дни си пращахме имейли…

— Аз пък си мислех, че си падаш по Саймън — чудя се аз. Сега вече ми е ясно как се чувства баща ми, когато гледа някой филм. Кой знае защо така и не успява да следи какво става и през целия филм пита разни неща и всички му се карат. Обикновено аз съм тази, която го кара да мълчи.

— Така и не ми се обади — набръчква нос тя. — C’est la vie 19 19 (фр.) — това е животът. — Б.пр. .

— Като те гледам, май не си с разбито сърце.

— Миличка, вече съм на трийсет и шест. Нямам време за разбито сърце. — Тя изритва обувките си и почесва пети една в друга. — Времето е мъже.

Джес е уникална. През последните няколко години подхожда много практично към намирането на подходящия мъж. Забравете всички приказки за съдба, за сродна душа, за пеперуди и рози, тя се интересува от правилните отговори. За нея намирането на мъж е като купуването на автомобил втора ръка. Година на производство, хубав силует, телефонът на предишния собственик, може ли да се разчита на нея?

По едно време си мислех, че подходът й е прекалено практичен, все пак тук става въпрос за сърцето, не за двулитров мотор, ала след пълната трагедия с Даниел започнах да си мисля, че може и да е права. Да потръпва сърцето ти е чудесно, но подобни тръпки могат да се окажат фатални — ето че моето сърце остана разбито след разни подобни тръпки.

— Засега не ми се е налагало да му показвам червен картон — хвали се гордо тя. — Няма бивша съпруга, не се страхува от обвързване, не е наркоман, нито пък някой религиозен фанатик.

Тя не каза ли същото и за Саймън? Ами за Денис, изпълнителния директор на рекламна агенция, който се оказа пълно куку? Ами Рубън, издателят евреин, чиято майка (по-скоро вещица) настояваше да приеме чуждата вяра?

— Този път може и да се получи. А може и да не се получи.

— Кога ще се видите?

— В събота. Ще ме води на някакво специално място.

— Къде?

— Не знам. Каза, че щяло да бъде изненада.

— Изненада ли? — ахвам аз. — Боже, колко вълнуващо.

Лъжа, разбира се. Ужасно мразя изненадите. Наречете ме странна, наречете ме единственият човек, който се чувства по този начин, но искам да знам какво да очаквам. Вземете например изненадите за рожден ден. Няма нищо по-неприятно от това да се прибереш вкъщи от работа и някой да изскочи иззад канапето и да се разкрещи: „Изненада!“ Представяте ли си? Тъкмо се каните да се наконтите и да прекарате вечерта в някой напудрен ресторант и изведнъж трябва да се правите на очарована, че са ви спретнали купон, на който са се довлекли петдесет от най-близките ви и любими приятели, които разливат водка и капят боровинков сос по новия ви кремав мокет. А вие си стоите с провиснала коса и се чудите къде да се заврете и ви се иска да се пъхнете в банята и да се приведете в приличен вид с малко серум за коса и фон дьо тен на „Ести Лаудер“.

— Дано да не е в Лондонския зоопарк — прекъсва мислите ми Джес.

— Лондонския зоопарк ли?

— Фил Тодингтън ме заведе там на първата ни среща. На единствената ни среща — уточнява тя.

Извива очи.

— Хедър, стоях пред пингвините цели три часа, и то по средата на февруари. Бях в обувки от змийска кожа без пета и рокля без гръб от „Карън Милън“. Умрях от студ.

— Ама пингвините са смешни — усмихвам се с много обич аз.

— Не и в продължение на три часа — отвръща тя с горчивина. — Умрях от досада. За разлика от Фил, който беше като омагьосан. Не спря да говори за клатушкащата им се походка, как разпервали подобието си на крилца. — Тя клати глава. — Кълна се, че харесваше проклетите пингвини много повече от мен.

Тя е толкова възмутена, че аз не издържам и избухвам в смях.

— Ами смрадта…

— Лоша ли беше? — осмелявам се да попитам аз.

— На разложена риба и пингвински акита.

— Много романтично — кискам се аз, а тя не издържа и също избухва.

— По дяволите, Хедър, беше ужасно — натъртва тя, но продължава да се киска. — Спомням си, че си помислих: „Това е истината. Това е любовният ми живот. Може ли да стане по-зле?“