Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Изчукала си някого.

Тъкмо когато отварям вратата с матирано стъкло, която води към малкия офис на горния етаж, чувам познатия акцент от Ийст Енд.

— Какво? — Навеждам се и грабвам купчината поща на изтривалката.

Брайън е качил крака на бюрото, дъвче кроасан и ме оглежда.

— Я си виж усмивката, няма начин да не разбера какво става. Това е усмивка като след чукане.

Извивам очи, свалям дънковото си яке и приближавам към старата махагонова закачалка. През последните шест години тя стои неизменно в ъгъла, също като някое плашило, отрупана със стари палта и якета, всичките до едно мои и на Брайън, но нито аз, нито той ги обличаме. Всеки ден през последните шест години ми се иска да има място, за да си закача якето или палтото, но тъй като няма, го мятам най-отгоре. Днес е същата работа.

— Казвай, кой е щастливецът?

„По дяволите, защо няма поне едно свободно местенце, за да си закача якето?“

— Няма такъв — отвръщам аз и млъквам. Днес, кой знае защо, всичко ми се струва различно, Откривам свободно място. Зяпвам го недоумяващо. Много странно. Преди да си закача якето, се обръщам към Брайън.

— Била си свободна през целия уикенд и сега пристигаш с валсова стъпка, ухилена до ушите. — Той оставя недоядения кроасан и притиска ръка към гърдите си. — Сложи ръка на сърцето си и ми кажи, че причината не е мъж.

Понякога Брайън наистина прекалява.

— Добре де, запознах се с един мъж… — признавам аз. — Преди да си направиш погрешен извод, няма нищо такова. Намерих си съквартирант.

Брайън е сломен.

— Значи няма никаква клюка.

— Няма. Все още съм сама.

— И аз съм гледал „Сексът и градът“. — Той извива вежди, защото е наясно за какво говоря.

— Брайън, това беше сериал — смея се аз. — Прекарвам повечето от вечерите си пред телевизора, тъпча се с каквото намеря, пера и си лягам с някоя приятна книга.

— И аз съм така — свива тъжно той рамене. — Пред теб седи мъж, който не е припарвал до чуждо легло от миналото хилядолетие. Сериозно ти говоря — мрънка той и не ми оставя възможност да се възпротивя.

Не че имах намерение да му противореча. Откакто познавам Брайън, той върти три теми на разговор. Секс (по-точно липсата на секс). Мюзикълите в Уест Енд и Майкъл Крофърд 17 17 Изпълнител на главната роля в мюзикъл „Фантома на операта“. — Б.р. (който е гений). И фактът, че не е имал връзка вече цели седем години. Не мога да не кажа, че според мен, тези три неща са пряко свързани.

— Последния път, когато ми излезе късметът, АББА бяха номер едно с „Ватерло“. — Той отново посяга към кроасана.

— Брайън, ти някога мислиш ли за нещо друго освен за секс? — Цъкам аз добродушно, премествам краката му от бюрото и стоварвам купчината писма пред него.

— Че за какво друго да мисля? — Трохи от кроасана залепват по гладко избръснатата му брадичка. Той веднага ги избърсва със салфетка.

— За политика, за религия — подхвърля Морийн и се появява от кухнята, стиснала кофа и парцал. Морийн е чистачката ни. Тя е слаба, жилава жена, косата й боядисана с цвета на варено цвекло, която се справи със смъртта на съпруга си миналата година, като се записа на курс по философия в местния общински център.

— Невероятно вълнуващо — отвръща Брайън саркастично.

— Много е даже стимулиращо — отвръща напрегнато Морийн. Ухилва се към мен, докато на Брайън се мръщи. — Добро утро, Хедър. Как мина уикендът?

— Още ли не си разбрала? Тя се е изчукала — намига Брайън отчасти защото не обича да не е част от разговора, отчасти защото много обича да се заяжда с Морийн.

— Брайън, ти няма ли да престанеш? Не съм… — Опитвам се да намеря някой евфемизъм. — Не съм правила нищо такова. — Отстъпвам пред повика на глада, навеждам се напред и отхапвам от кроасана му, след това си спомням за дебелите крачета и отново се дръпвам назад.

— Защо тогава си толкова щастлива?

— Ти не си ли чел „Неизвървян път“? — пита Морийн, грабва опаковка блясък за мебели и пръсва с него Брайън все едно че е вредно насекомо. — Щастието блика отвътре.

— Не ми пробутвай тези простотии в стила на далай лама.

— Това е от Дийпак Чопра.

— Не е нито едното, нито другото — прекъсвам аз спора им. — Ако наистина искате да знаете защо съм толкова щастлива, тази сутрин си намерих място за сядане в метрото.

Вълшебството е сторено. И Брайън, и Морийн млъкват.

— Място за сядане в метрото ли? — повтаря след мен Морийн.

— Това ли е? — пъшка Брайън, очевидно разочарован. Той е единственият гей в цял Лондон, чийто секс живот е излязъл в пенсия още по времето, когато хората са носели гети и гамаши. Затова преживява, като наддава ухо за подвизите на околните. — Няма значи цуни-гуни. Няма натискане. Не се ли държахте поне за ръце?