Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Изпразвам кошчето, за да е чисто заради американеца, и се отправям към кухнята. По средата на коридора решавам да мина пред хола. Искам да надникна през прозореца и ако го няма, да забравя цялата тази работа и да размразя една пица. Облягам се на канапето. Нямам намерение да лепвам лице за стъклото, но се стряскам, когато някой почуква на вратата.

Отдръпвам се притеснена.

Рус непознат е застанал на стълбите, облечен в моторджийско яке, стиснал под ръка каска. Оглежда се в чукчето на вратата. Опитва се да приглади немирния бретон, сваля очилата си по-ниско на носа, вирва брадичка и потрива наболата брада, след това завърта глава от едната на другата страна.

В този момент погледът му попада на мен и сините му очи проблясват любопитно. Смутена ахвам приглушено, а след това се строполявам на канапето.

— Аз съм Гейб.

Първото, което забелязвам, са луничките му. Повече са дори от моите, а аз съм червенокоса, така че при мен са дори задължителни.

— Здрасти, аз съм Хедър. — Потривам лакът и го каня в апартамента. — Тъкмо ъъъ… тъкмо оправях малко… миех прозорците — смея се притеснена аз. — Чистата къща говори за чист ум… нали се сещаш… — Щом глупостите излизат от устата ми, започвам да се плаша. Млъквай, Хедър. Просто млъкни.

— Аз съм голямо прасе.

— Ами?

— Това беше ирония. — Той се усмихва. — Не е за вярване, нали? Особено след като съм американец.

— А, ясно — отвръщам аз и се чувствам като пълна глупачка. Тъй като опитът му да разчупи леда е провален, следва неловко мълчание. Усмихвам се притеснена.

— Може ли да видя стаята?

— Разбира се — отвръщам бързо аз и го повеждам по коридора. — Ето я. — Отварям вратата и отстъпвам крачка назад. — Май не е много голяма, но има всичко. И легло, и гардероб, и скрин, и малък телевизор…

Докато говоря, Гейб влиза в малката стая във формата на буквата Ь[???] и оглежда бледожълтите стени, лъскавия махагонов гардероб с фини гравюри и извити врати, за който продавачът на пазара „Брик Лейн“ ме увери, че бил от 1930 г. Лампионът е хартиен, купен от „Икеа“, дървеният под е отчасти покрит от губер, а на празните полици дори съм сложила няколко книги: хотелите в Англия, нещо на Салман Рушди и „Ега ти животът“ 13 13 Книгата е издадена в България от ИК „Кръгозор“, 2001 г. — Б.р. на Ник Хорнби. Книгите издават много за човека, затова покрих купчината чиклити и „Хари Потър“ и сложих и по-хубави неща, за да направя добро впечатление. Потривам ударения лакът. Нали това е най-важното — доброто впечатление.

Одеве отворих прозореца, за да се вижда по-добре градината, и сега той се приближава към него. Застанал е с гръб към мен, навежда се, подпрян на перваза, и не казва нищо. Очевидно не е много разговорлив, решавам аз и оглеждам раменете му. Висок е — струва ми се над един и осемдесет и пет — и много по-широкоплещест, отколкото ми се стори в началото. Оглеждам гърба му, задържам поглед на провисналото дъно на военния панталон — какво толкова, и аз съм човек — чак до разръфания подгъв над чехлите. Не, определено не е мой тип. Прекалено гръндж го дава. Да не говорим, че е доста мълчалив. А когато видях тениската под якето му, бях готова да се закълна, че на нея имаше снимка на Мистър Ти 14 14 Един от четиримата герои от сериала А Теам — ветерани от войната във Виетнам. Мистър Ти е грозен, груб, със свирепа физиономия. — Б.р. . Потръпвам от ужас.

— Ще я взема.

Гласът му ме връща към действителността.

— Ами…

Не съм подготвена за подобна решителност, защото очаквах десетки въпроси, бях репетирала какви ли не отговори, а ето че сега, след като съм изправена пред fait accompli 15 15 (фр.) — свършен факт. — Б.пр. , вече не съм сигурна какво да правя. Искам ли този непознат да се нанесе в апартамента ми? Че аз изобщо не го познавам, припява тъничък гласец в главата ми.

— Кажи какво искаш да знаеш за мен.

Гейб се обръща и аз чак сега се усещам, че съм заговорила на висок глас. Изчервявам се цялата.

— Нали трябва първо да се поопознаем, да поговорим за хобитата си, сещаш се… — Хобита ли? В мига, в който изричам думата, се изчервявам още повече. Говоря точно като дванайсетгодишно дете.

Гейб ми се струва доста развеселен и хитро се усмихва.

— Все едно, че сме на среща, така ли?

— Не, аз… — заеквам аз. Знам, че съм смешна, затова се опитвам да се отпусна. — Извинявай, просто не съм свикнала с подобни неща — признавам аз. — Никога досега не съм давала под наем стая и цялата работа ми се струва доста странна.