Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Сгърчвам се на стола. Не мога да търпя, когато Розмари се разлигави около Лайънъл.

— Може би — отвръщам с нежелание аз. Да се съглася с Розмари е все едно да се призная за победена, но този път решавам нещо друго. Може би греша за нея. Може би, както казва Лайънъл, тя наистина иска да се сприятелим.

— Няма значение, мила. — Тя посяга към виното и ме погалва по ръката. — И твоят ред ще дойде.

Не го казва заядливо, просто се опитва да бъде мила, нали?

— Искате ли още вино? — пита тя и долива в чашата си, а след това вдига бутилката.

— Да, много е хубаво — усмихва се доволно Лайънъл.

— Истината е, че сама съм решила да остана сама, не е защото няма с кого да излизам. Много мъже ме канят — обяснявам небрежно аз.

— Сигурно, красиво момиче като теб, как няма да го канят — съгласява се за моя огромна изненада Розмари. Значи наистина се опитва да се държи мило. Очевидно аз съм параноичка. — Въпреки че по моето време беше различно. Ако не си омъжена до трийсет, всички те сочат с пръст и те наричат стара мома.

Опа. Виждате ли какво става, когато ти приспи вниманието? Веднага ме клъвна.

— Сега е различно, любов моя — отвръща Лайънъл и се пресяга към картофената салата, а след това си сипва няколко резенчета шунка, без дори да забележи, че жена му и дъщеря му всеки момент ще подпалят Трета световна война. — Времената се промениха. Хедър сигурно ги пропъжда като досадни мухи, нали? — Той ме поглежда с много обич. За Лайънъл аз съм най-красивата, най-талантливата и интелигентна жена на планетата.

— „Много“ може и да е малко преувеличено — признавам аз, почувствала вина заради обожанието, което струи от очите на Лайънъл. — Но не е там работата.

— Така ли? — припява Розмари и отпуска длан върху ръката на баща ми. Всеки друг би го приел за жест на обич, но на мен ми се струва като знак за притежание. Не знам защо не си е сложила табела на врата, на която да пише „Дръжте се на разстояние, той е само мой“.

— Изобщо не е там въпросът — повтарям натъртено аз. — Работата е там, че… — започвам аз и млъквам. Вече не съм сигурна каква е цялата работа. Разбирам, че нямам никакъв шанс да спечеля битката, поглеждам Розмари с пламнало лице и признавам поражението.

Поне за момента.

След като обядваме, излизаме навън, за да пием ликьор на поляната отпред и да поиграем шах. Лайънъл е запален шахматист и е направил гигантска шахматна дъска на терасата. След като Розмари се прибира, за да полегне, двамата с него обикаляме около дъската, местим фигурите и се опитваме да вкараме другия в клопка. Като баща и дъщеря сме първи приятели, ала като противници шахматисти сме върли врагове.

— Шах и мат — заявявам доволно аз и местя топа. Лайънъл стиска лулата.

— Дрън-дрън.

Скръствам ръце и го изчаквам да обиколи съсредоточен даската.

— Значи се признаваш за победен? — дразня го аз.

— Никога — прогърмява гласът му. Прокарва пръсти през буйните си къдрици и продължава да обикаля. — Невъзможно.

— Възможно е. — Този момент ми е безкрайно познат. Всеки път, когато го бия, той или не може да повярва, или се ядосва, а накрая пита слисан: „Мили боже, ама ти как успя?“

Спира да обикаля, подпира ръце на ханша и по всички личи, че не може да повярва.

— Имах много добър учител — отвръщам аз както всеки друг път.

— Много си мила — мърмори той и ме гали с обич по рамото. — Бях ужасен играч, докато не се запознах с майка ти. Разказвал ли съм ти за първия път, когато играхме с нея шах?

— И двамата сте били по на осемнайсет, първа година студенти в Кеймбридж. — Знам наизуст какво е било.

— Точно така — кима Лайънъл и потъва в спомени. — Един от преподавателите ни бе организирал турнир по шах с един от момичешките колежи и аз за малко да не отида, защото съвпадаше с прослушването на роля, която исках.

— „Дукесата на Малфи“ — подсказвам аз.

— Точно така. — Той е на седмото небе, че помня. — В последната минута реших друго и се записах за турнира. Проведе се в банкетната зала. Спомням си как влязох и се изправих пред противника си. Щом я видях, седнала на слънцето, да ме чака…

— Впечатляващо червенокосо момиче, което играело шах като рускинче.

— Матира ме в шест хода. Точно шест. — Лайънъл клати глава, сякаш все още не може да повярва, дори след всички тези години.

И двамата мълчим и се наслаждаваме на спомените като на отлежало вино.

— Още ми липсва — признавам аз.

— Знам, миличка.

— Иска ми се да беше с нас в този момент.