Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Ти какво, да не би да искаш да ме направиш двуженец?

Усмихвам се насила на опита му за шега. Знам, че се опитва да ме накара да се почувствам по-добре, но болката все още се усеща.

— Как само ми се иска всичко да беше по-различно.

Лайънъл пухти с лулата и ме наблюдава със светлосивите си очи. Същите като моите са, с форма на бадем, с малки тъмносини точици около ирисите.

— Не бива да си пропиляваш живота в напразни желания, Хедър.

Той е много сериозен, но това не ме възпира да попитам:

— Защо?

Той изпуска кръгче от дим с крайчеца на устата.

— Защото животът е прекалено къс, за да се пилее. Майка ти ме научи. — Той замълчава и вдига поглед към една птица, която увисва във въздуха, за да се гмурне във водата. — Някъде четох, че вчера е минало, утре е тайнство, а днешният ден е дар. Затова наричаме днешния ден дар божи.

Опитвам се да осмисля думите и разбирам колко са точни.

Кой ли философ го е казал? Сигурно някой будистки монах или някой духовен лидер, прекарал целия си живот да твори добри дела и да раздава обич на хората. Някой, който е живял, без да притежава дори една вещ. Сигурно човек, който не е имал дори един чифт обувки, камо ли суперскъпи сандали, които са се озовали в боклука.

— Кой го е казал? — питам аз изпълнена със страхопочитание. Все още вперил поглед в птичето, той отвръща:

— Струва ми се, че беше Джоан Колинс — признава той, преплита пръсти с моите и ме повежда към къщата.

Пътят до Лондон ми се струва безкраен. Необяснимо защо, по М4 винаги има някакъв ремонт, което означава да висиш часове наред в задръстване и да пълзиш с трийсет километра в час покрай оранжеви конуси, които незнайно как се появяват на пътя. А в същото време няма и следа от ремонтни работи. Това е поредната житейска мистерия.

Също като тайнствените кръгове в полята, казвам си аз и давам газ с надеждата проблемната отсечка да свърши час по-скоро. Представяте ли си колко бързо щях да се прибера, ако пътят беше чист.

Давам още газ и увеличавам музиката, за да не се чува вятърът. Тъй като очаквах подобно нещо, съм си записала нови касетки. Освен това съм се запасила и с бисквитки. След като ще вися на М4, поне да слушам най-доброто от „Дюран Дюран“ и да похапвам нещо вкусно. Лапвам една и усещам мекия кокосов вкус.

Двайсет минути по-късно усещам, че съм разсеяна. Има нещо странно, въпреки че не разбирам какво точно. Престроявам се в бързата лента, спускам покрива и усещам как вятърът успява да извади немирни кичури коса изпод шала. Какво не е наред? Музиката ли? Не е това. Симон ле Бон 11 11 Солистът на групата „Дюран Дюран“. — Б.р. пее „Рио“ с пълно гърло. Храната? И това не е. Вадя с език парче вафла от кътника си и пъхвам ръка в плика. Фаровете на насрещните коли? Все още не е тъмно, така че те не ми пречат. Не е и това.

След това се усещам.

Оранжевите конуси. Няма ги.

Няма и задръстване. Усмихвам се доволно, макар и недоверчиво, и натискам газта. С тази скорост ще се прибера до два часа.

Още по-точно, след точно час и четирийсет и две минути. Знам, защото погледнах часовника си, когато завих по моята улица. Това си е истински световен рекорд. Намалявам и подкарвам бавно покрай дърветата. Подпряла съм се на волана, прехапала съм долната си устна и въртя очи наляво и надясно, за да открия свободно място. Няма голяма надежда. През всичките години, откакто живея тук, нито веднъж не е имало място пред нас.

— Как ми се иска да имаше свободно място — мърморя аз. — Едно-единствено местенце…

Само че колите са паркирали броня до броня и аз давам малко газ. Налага се да обиколя из съседните улици. Сигурно ще се въртя в кръг поне десет пъти. Накрая ще паркирам поне на един километър от нас. А тъмните улици са пълни с крадци и изнасилвачи и… Боже!

Докато си представям сравнително тихия и спокоен квартал като свърталище на гангстери, достойно за някой филм на Ал Пачино, за малко да се сблъскам с един „Рейндж Роувър“. Паркирал е срещу движението и изскача пред мен изневиделица, затова скачам върху спирачките.

Спирам рязко и главата ми се отмята назад като на някоя парцалена кукла. Вдигам поглед към шофьора.

— Много се извинявам — казвам само с устни към шофьора. Това е той. Съседът.

В първия момент не знам какво да направя, защото той кима и профучава покрай мен. А аз оставам като изцеден лимон.

Поглеждам в огледалото за обратно виждане и виждам само пушека от ауспуха му, докато четирилитровият автомобил бръмчи по улицата. Това е то! Ето пак! Представих се пред него като пълна глупачка. Отчаяна и потисната се привеждам отново над волана и подкарвам емджито със затворени очи, защото си представям отново унизителната сцена. В следващия момент набивам спирачки. Я чакай. След като той излезе отнякъде, значи…