Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Джордж-младши, обръщай повече внимание на подробностите — изръмжава той и перва по рамото дребен възрастен мъж в бермудки. — Дай сега да видим как ще стане в цвят. — Той дръпва молива от пръстите на Джордж-младши и му подава четка от конски косъм.

— Лайънъл!

Гласът ми стряска татко и той се врътва, а престилката се надува около него като парашут. Махам от дървения парапет, на който стоя облегната през последните пет минути, докато го наблюдавах гордо, и усещам как сърцето ми трепва. Много го обичам. Живея в Лондон и не се виждаме достатъчно често, особено откакто остаря. Много ми липсва. По лицето му се разлива усмивка и аз се провиквам отново:

— Аз съм, Лайънъл!

Лайънъл се вглежда през очилата към фигурата в червена тениска и къси панталонки и познава единствената си щерка.

— Хедър, миличка — провиква се той, зарязва студентите и тръгва към мен. — На това му се казва чудесна изненада! — Прегръща ме и ме притиска до себе си. — Защо не каза, че ще идваш? Да не би да си ми казала и аз да съм забравил? — Той извива очи. — Все повече забравям. Розмари се притеснява, че съвсем одъртях и оглупях — признава той и избухва в смях.

Той ми се радва, а аз се правя, че не съм чула името на мащехата.

— Извинявай, беше спонтанно решение. Брайън ми даде свободен ден, от сервиза ми се обадиха, че колата ми е готова, затова реших да дойда и да те видя.

Донякъде беше точно така. Тази сутрин, когато се събудих, реших, че трябва да се махна от Лондон поне за един ден. Освен това много ми се искаше да се видя с татко. Не се обадих предварително. Беше нарочно. Не исках Розмари да разбере, че ще идвам. Ако знаеше, щеше сигурно да измисли, че си имат уговорка да ходят някъде, или да се извини, че пак има мигрена, или да отложи за следващия уикенд. А така нямаше как да прецака нещата. Нямаше да има подобни проблеми, ако не се беше омъжила за татко.

— Чудесно, чудесно — грее Лайънъл, пуска ме от мечешката си прегръдка и се обръща към студентите, които ни наблюдават с огромен интерес. — Дами и господи, искам да ви представя красивата си дъщеря Хедър.

— Здрасти — проехтява хор с типичен тексаски акцент.

Усмихвам се глупаво. Татко винаги ме представя като нещо безценно. Дори си носи моя снимка в портфейла и я показва на напълно непознати. Да не говорим, че става дума за ученическата ми снимка, още от времето, когато бях на тринайсет и носех шина.

— Тя е фотографка — продължава гордо той.

— Браво — ахват възхитените му слушатели.

Господи! Стягам се в очакване да чуя обичайните въпроси за манекенки и модни снимки за „Вог“. Знам, че ще останат разочаровани, когато призная истината. Хората обичат да им разказваш за екзотични места, да опишеш бедрата на Кейт Мос, а не за сватбата на някой си в гражданското в Брикстън.

Този път апетитът на баща ми ме спасява. Вади часовника, който носи на ланец, и отваря капачето.

— За днес приключихме, дами и господа — заявява той. — Вече е дванайсет и половина. Време е за обяд.

Връщаме се да обядваме у нас. Къщата е като излязла от роман на Джейн Остин, разположена високо на хълм в центъра на Бат, откъдето се разкрива великолепна гледка към околните села. Построена е от камък с меден цвят, прозорците са огромни и гледат към градината, пълна с рози, към беседката и поляна, окосена със съвършена прецизност. Който и да я погледне, не може да отрече, че къщата е истинска прелест.

Аз обаче я мразя. Тя е на Розмари и също като стопанката е студена и неприветлива. Преди двамата с татко да се съберат, той живееше в уютна къща в Корнуол с неравни стени, с малки прозорчета и сламен покрив. Сега ходят там само през ваканциите или когато се събираме цялото семейство, а Розмари всеки път се оплаква, че била прекалено малка за мебелите й.

Просто иска да каже, че къщата й напомня за майка ми.

Лайънъл я купи, когато поставиха диагнозата на мама. Надяваше се по-топлият климат и морски въздух да й се отразят благотворно, затова продаде дома ни в Йоркшир и цялото семейство се пренесохме на стотици километри на юг в Порт Айзък. Двамата с Ед бяхме още деца и никак не ни беше приятно да ходим другаде и да загубим всичките си приятели, футболния отбор „Лийдс“ и Фред, любимия териер, когото погребахме в задния двор. Мама се влюби в новия дом и радостта й се оказа заразна, така че успя да промени мнението ни, макар диагнозата да остана същата. Тя почина три години по-късно.

— Колко ще останеш?

Бяхме седнали на масата в кухнята. Тримата сме. Баща ми, аз и мащехата, която ме посрещна с целувка със свити устни, а след това се оплака, че нямало достатъчно храна и трябвало до отиде до супермаркета.