Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Ехо… Извинявай, изпуснах телефона и… Чуваш ли ме?

В гласа на Гейб звучи колебание. Очевидно е имал нужда да събере кураж, за да не затвори.

— Ами… да… тук съм.

— Добре ли си?

Отскачам от прозореца и се скривам в ъгъла до огледалото и в момента се оглеждам в профил.

— Да, добре съм — отвръщам приглушено аз. Боже, Господи! Знам какво видя току-що съседът. Цици, потекъл аркансил, мокра провиснала коса, бели мустаци и голи бедра. Голи дебели бедра.

— Сигурна ли си?

— Напълно — отвръщам убедено аз и надничам от ъгъла на прозореца като снайперист. „Той“ е все още на прозореца. Сигурно е вкаменен от шок. Хвърлям се на земята като войник.

— Аййй!

— Ако не е удобно да говорим…

— Много е удобно даже — отвръщам задъхано аз и се придърпвам напред на лакти, все едно, че след малко ме очаква нападение от засада. Мръщя се, когато усещам как мокетът протрива зърната ми. — Всъщност… — Добирам се до закачалката за палта и дръпвам якето. Увивам се, за да се скрия. — Защо не наминеш да огледаш стаята, тъкмо ще прецениш дали ти харесва и дали аз ще ти допадна. — Смея се нервно.

— Кога?

— Ами, следващата седмица. — Опитвам се да спечеля време.

— А какво ще кажеш за утре?

— Утре ли? — писвам аз.

— Извинявай, забравих, че е събота вечер. Сигурно си имаш по-добро занимание.

— Ами… всъщност… — Гласът ми пресеква, когато си спомням истината. Аз съм сама. Сама в събота вечерта.

— Извинявай, че се държа като типичният настойчив американец. — Той млъква притеснен.

— Да, искам да кажа не, не… няма такова нещо — пелтеча аз. За бога, не се дръж като малоумна, Хедър, мисли за кредитната карта. Мисли за ипотеката. Спомни си, че обявата ти виси от седмици във вестника и този е първият, който проявява някакъв интерес. — Утре става — решавам бързо аз.

— Страхотно.

— Да… точно така… страхотно — повтарям аз. „Страхотно“ е още едно от думите, които звучат добре единствено, когато са изречени с американски акцент.

Следва ново мълчание.

— Трябва да ми кажеш адреса.

— А, да, адреса… разбира се. — Казвам му го толкова бързо, че той ме накара да му го повторя два пъти.

— Благодаря. Ще се видим утре. Към седем добре ли е?

— Става. Ще те чакам.

Връщам слушалката на мястото й и се облягам на стената. Прехвърлям разговора на ум и си поемам дълбоко дъх. От косата ми се стича вода по гърба и макар в коридора да е поне двайсет и два градуса, аз потръпвам. Натъпквам ръце в джобовете на якето и напипвам нещо. Хем е меко, хем драска. Изваждам го и с изненада виждам пиренът, който носи късмет. Той пък как се е озовал тук?

Отивам до коша край входната врата, където изхвърлям непотребните реклами и забелязвам малко пакетче на изтривалката. Само че това не са рекламни материали. Оказва се пакетче със самобръсначки еднодневки. Можете ли да повярвате? Вдигам ги. Утре няма да се наложи да излизам като полужена, полукосмясал звяр.

Доста озадачена се връщам в банята и посягам към пакетчето, за да извадя нова. В този момент забелязвам, че все още стискам пирена. Кой знае защо не мога да се отърва от него. Може пък наистина да има магически качества. Магически ли? Усмихвам се иронично. Хедър Хамилтън, каква муха ти влезе в главата? Естествено, че няма никакви магически качества. Това е просто растение. Или пък цвете.

Завъртам стръкчето между пръстите си и оглеждам нежните бели цветчета. Суеверни простотии или не, то е наистина красиво. Би било жалко да го изхвърля. Пълня капачка от дезодорант с вода и го топвам, а след това го поставям на перваза на прозореца. Засега ще остане там.

Покрай брега на река Ейвън са се наредили група студенти по изкуство, подредили дървени стативи. Пред тях е Шропшър, небето, полята, реката, които те се опитват да пренесат на платно с четки и тубички боя. Сигурно са на летен курс по изкуство към местния колеж по изкуствата в Бат и най-вероятно са пристигнали чак от Тексас, за да понаучат нещо. Преподава им Лайънъл, едър брадат мъж в началото на шейсетте, който изглежда така, сякаш се е качил на машина на времето и е дошъл от далечната епоха на френските импресионисти. Престилката му е цялата оплескана в разноцветни петна, има и фишу, килнал е барета върху гъстите къдрици, които биха стояли по-добре на мъж, наполовина на неговите години и не спира да дава съвети и да поощрява учениците си.

— Този тъмен пурпур е точно на място, Санди.

Едрогърда жена се ухилва и продължава да маца в унес.