Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

За пръв път от много време насам Брайън и Морийн са на едно мнение.

— Съжалявам — свивам рамене аз и пускам компютъра. — Няма друго.

Какъв е смисълът да им обяснявам? Знам, че Брайън и Морийн няма да разберат какво огромно значение има фактът, че днес сутринта, след като застанах на перона и зачаках следващия влак, всичко ми се стори същото както всеки ден. Пред мен бе същият постер с филм на Кейт Хъдсън с един зъб в черно, същият автомат за шоколадови десерти, който ме изкушаваше, същият влак, който спря и отвори врати, аз се качих, огледах купето и ми се прииска да имаше празно място.

Отначало не видях нищо, защото всички се блъскаха, но малко по малко хората се отдръпнаха настрани, също като вълните на Червено море, и пътеката между седалките се опразни. Точно пред мен — ако искате вярвайте — се показа празното място.

— Това ли е всичко? — повтаря Брайън. — Затова ли си в толкова добро настроение?

— Това е. — Е, не е точно това. Сигурно има нещо общо и с факта, че се събудих рано, че нямаше опашка в „Старбъкс“, че нямаше задръстване, когато се връщах от Бат, че намерих място за паркиране точно пред къщи. Да не забравям Гейб, новият ми съквартирант, който ще се нанесе днес.

Стомахът ми нервно потрепва. Не че съм развълнувана. Сигурно просто съм гладна, защото така и не закусих.

— Някой иска ли препечена филийка? — Оставям Брайън и Морийн да гледат след мен и се пъхвам в кухнята, за да извадя две филии от фризера. — Хм… хм… хм… хмммм. — В този момент усещам, че си пея мелодия на „Бумтаун Ратс“. Много съжалявам, сър Боб, вече съм на друго мнение. Слагам хляба в тостера и включвам. Всъщност, обичам понеделниците.

До рано следобед телефонът не е звъннал нито веднъж и веселото настроение на Брайън е помръкнало, той е станал кисел, също като мляко, оставено на следобедното слънце. Знам, че се притеснява за бизнеса, и след като поглеждам разписанието с ангажиментите, което е почти празно, знам, че има основание. Решавам да послушам съвета му и през обедната почивка пиша автобиографията си, след това го оставям да пуши цигара от цигара в офиса и се захващам да проявя снимките от последната сватба.

Обикновено слушам музика, докато работя, но днес, когато пускам касетофона, разбирам, че Брайън е сменил моето си-ди на „Gorillaz“ с „Фантома на операта“. За свой срам установявам, че музиката е приятна. Тъкмо когато съм на път да призная, че гласът на Майкъл Крофърд е по-хубав от Деймън Олбърн, някой чука на вратата и аз намалявам.

— Само момент… — Изваждам снимката на новобрачната двойка от фиксатора, защипвам я да съхне над главата ми и отварям вратата, готова да видя Брайън.

Пред мен стои Джес. Стюардесата, сродната ми душа, с която пазаруваме в „Зара“, накратко казано, моята най-добра приятелка. Все още е в униформа и тегли след себе си куфарчето на колелца.

— Никога няма да познаеш!

— Ти не трябва ли да си в Делхи? — Каня я в стаята и вмъквам куфарчето. Двете с Джес нямаме нужда да си казваме „здрасти“. Преминаваме направо на въпроса, сменяме темите без предупреждение, не се налага да обясняваме случайно подхвърлените забележки. Все едно, че сме подхванали един безкраен разговор още от мига, в който сме се запознали. Което е точно така.

— Бях. Току-що кацнахме. — Тя се настанява на един стол, обръща се към мен и отпуска глава на една страна.

— Хедър, ти да не би да слушаш „Фантома на операта“?

Изчервявам се.

— А, това ли… — Спирам сидито. — На Брайън е — обяснявам аз, въпреки това Джес ме наблюдава много подозрително.

— Никой ли не ти е казал досега, че мъжете и мюзикълите са две противоположности? — Тя сваля шапката и я оставя на облегалката на стола. — Не, поправка, нормалните мъже и мюзикълите.

Затварям вратата, за да не влиза светлина, и се промъквам покрай нея.

— От мен да знаеш, че е точно така. Всички стюарди, с които летя, са влюбени в Майкъл Бол 18 18 Английски футболист, национал; купен от Манчестьр Сити 2007 г. — Б.р. . — Тя въздиша с огромно съжаление. — Какво разхищение. Някои от тях са направо страхотни.

— И какво нямаше да позная? — питам аз и сменям темата, защото не ми се говори за мъже. То е все едно да накараш Христос да говори за нещо различно от Господ.

— Имам среща — заявява тя.

— Със Саймън ли? — Саймън е архитектът, с когото Джес се запозна по интернет и с когото вечеря миналата седмица. Джес обожава интернет. Когато не лети по света, си търси подходяща чанта в еВау или се опитва да намери голямата си любов във „findhusbang.com“ или както там се казва онлайн агенцията за запознанства.