Христо Пощаков - Повторението

— Ще му мине, остават му сто години да свиква — успокои го дебелият. — Дотогава ще си научим житиетата наизуст.

— И какво правите по цял ден? — попита Брайан. — По креватите ли лежите?

— Направили сме си програма — намеси се Бини. — Но след време и тя ти писва. В понеделник ходим на разходка из местния парк, във вторник разглеждаме зоологическата градина, в сряда сме на кино, но вече сме изгледали почти всички филми. Четвъртък и петък са определени за нови срещи и запознанства, но при тая пренаселеност през следващите деветдесет години всички ще си омръзнем. За мен съботата е най-интересна — ходим на брега на езерото и си правим пясъчни замъци. Това е единствената възможност за изграждане на собствена холограма.

— Нямате ли връзки с жени? — попита плахо Брайан.

— За какво са ти? — отвърна му Джери. — Не забравяй, ти сам си измислил тялото си, но то не е телесно. Ако искаш да ти капризничат и да ти говорят глупости, жени колкото искаш.

— Но любовта не е телесна!

— Не е ли? — тросна се дебелият. — Опитай се да го караш платонично, и ще видим докъде ще стигнеш. Ако беше такъв идеалист, сега нямаше да си бърборим в тази кочина. Въпреки всичко, появата ти внесе малко разнообразие. Бяхме престанали да си говорим.

— Дай му думата — предложи Бини. — Хайде, започвай — какъв си, какво си работил, къде си бил и тъй нататък… Докато и ти ни омръзнеш.

Първите десет години някак се изнизаха, оставаха още деветдесет…

Един ден Брайан усети нещо като полъх, околната обстановка изчезна, измисленото му тяло също. Мислеше, че вече е умрял от скука, когато разбра, че фирмата измамница вероятно го е извадила от апарата за души. Летеше през тъмен тунел, в чийто край проблясваше мека светлина.

„Най-сетне нещо ново!“ — помисли си радостен, когато забеляза стареца с бели одежди и още по-бяла брада, който го очакваше на изхода.

— Петър. Някои ми викат свети Петър — представи се той. — Тези долу напоследък прекалиха с доставките. Представи си само — за няколко дни ми се изтърсиха два милиона души. Да не съм магьосник, та с вълшебна пръчица да ги разселя по апаратите? Някои ще чакат, ти също.

— Какви апарати? — попита Брайан изумен.

— Е, свикнах със земната терминология. По-точно — зони на обитаване. Класове „А“, „Б“, „В“ и тъй нататък.

— И тук ли има класове на обитаване? — простена новопристигналият. — С какво се плаща тогава?

— Зависи от договора. Цената се определя от тялото, в което ще се върнеш, и от мъките, които ще понесеш. Душите трябва да набират опит и да се усъвършенстват, а това става най-добре, ако притежават тела. По-лесно се усещат болките и несгодите и ще разделят доброто от злото, докато станат праведни.

— Извинявай, свети Петре, но аз избягах от тялото си точно зарази немилостивото земно съществуване.

— Никой не следва да го прави, докато Онзи над мен не реши. Постъпил си лошо, момче, и трябва да поправиш грешката си.

— А онези измамници от фирмата за пребиваване на души, тях кой ще ги накаже?! — възрази Брайан.

— Има кой, но има ли смисъл? Какво са сто или хиляда години в сравнение с вечността? Ти с какво се занимаваше на Земята?

— Бях управляващ бръснарските роботи в една от хигиенните секции на жилищен конгломерат. Тъпо ми беше.

— Почтена професия си имал, момко. Защо си я зарязал… Не си изпълнил цикъла си, извършил си грях. Ето защо като му дойде времето, отново ще те върна в тяло, което ще стане управител на бръснарските роботи. А дотогава ще те настаня в зона от клас „Б“ и ще чакаш реда си. Сега тръгвай да подписваме договора, много време изгубих. И си създай някаква форма, не искам да мъждукаш пред очите ми. Не е прилично пред възрастни хора…

Брайан отново се оказа в нескопосания си мърлявокафяв костюм и навел глава, унило го последва.

© 2000 Христо Пощаков

Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1737]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:48