Христо Пощаков - Планетата на Скъли

Скъли продължи да напряга ума си и по едно врама се сети за Кардел СНО-610, който няколко пъти му бе идвал на гости. Той колекционираше древна поезия, често цитираше някой си Омир и Шели и сам правеше опити да съставя римувани стихове. Отначало значенията на думите стих и рима оставаха неясни, но след получените разяснения, Скъли стигна до извода, че трябва да се подбират думи, които след определено подреждане да звучат горе-долу еднакво. Веднъж гостенинът му рецитира собствено произведение, което отначало го учуди с безмислеността си, после го накара да се прозява и едва не заспа. Такова подреждане на думи можеше да направи всяко инфо във всяка жилищна клетка, разбира се, ако му се постави като задача. Но какъв беше смисълът да кажеш: „И никога не бих те аз разбрал“, вместо правилното: „Никога няма да те разбера“. И изобщо едно време какво е имало толкова да се разбират? Горките, нито са имали холовизионни сбирки, нито виртуален секс, да не говорим за родилни инкубатори. Занимавали са се с нещо, наречено любов, което е било прелюдия към собственото им възпроизводство. След последната визита, Кардел на няколко пъти се опита отново да го посети, но Скъли се направи на много зает. Окончателно го остави да си търси други слушатели.

Седмиците се точеха една след друга, предлаганите развлечения му бяха опротивели и собствената му участ заплашваше да го превърне в абосолютен консуматор — нещо недопустимо за Обществото, което някой ден щеше да го отведе до локалния дезинтегратор, а жилищната му клетка да се заеме от някой по-пълноценен индивид. Все пак Обществото беше достатъчно търпеливо, което не пречеше на Скъли да се бори със себе си, да се напъва и нищо да не измисля.

Той отчаяно се опита да прецени увлеченията и на последните си познати от списъка. Хоги — ЕНС — 234 от двайсет и четвърто ниво се занимаваше с отглеждане на кристали. После ги трошеше и отглеждаше нови. Нищо ново. С това се занимаваха поне няколко милиона души. Маги от деветнайсето ниво, беше й забравил индекса, създаваше нещо наречено плат. След това го изрязваше с примитивен инструмент, лепеше парчетата едно към друго и правеше изделия, наречени дрехи. Тя ги обличаше, заснемаше си паметови холограми, после ги събличаше и ги захвърляше в дезинтегратора, за да се заеме с новото им сътворяване. Заниманията й му се струваха лишени от смисъл при всеобщата употреба на тънко поресто трико, което галеше всяка гънка на тялото и същевремено поддържаше необходимата влажност, проветрение и температура на кожата. За кой още да се сети? Да, за стария Криби от двайсет и девето ниво. Произвеждаше някакви големи зелени листа, които след изсушаването си пожълтяваха, после ги нарязваше на тънки лентички, натикваше ги в разширеното отверстие на тънка тръбичака, запалваше ги и вдишваше дима. От неговите занимания в жилищната му клетка се разнасяше отвратителна смръдня. Въпреки усилията на вентилационната инсталация, тя се разнасяше по съседите му и те доста често се оплакваха. Хобито на Криби го бе докарало до измъчен вид и той непрекъснато кашляше. От него направо можеше да ти се доповръща.

Последният познат, за който се сети беше Герт от седмо ниво, но той изобщо не влизаше в сметката. Занимаваше се със синтезиране на някакви химически съединения, после ги смесваше с вода и ги изпиваше. След това почти в целият остатък от деня по коридорът на неговото ниво се разнасяха песни или шумно хъркане. И друг познат нямаше.

Идеята за собствено, изключително, уникално и единствено в света хоби витаеше някъде из въздуха и понякога изглеждаше така достижима! И тъкмо да протегнеш ръка, за да я дръпнеш, тя изчезва. Увлеченията на всички, с изключение на тези на Синтра, изглеждаха безпределно скучни.

Безсилието да разреши проблема си пораждаше в него досега непознато чувство. То го заливаше като буйна и тъмна вълна, ускоряваше ритъма на сърцето му и принуждаваше кръвта да пулсира в слепоочията. Изпаднал веднъж в такова състояние, погледът му се замъгли и мускулите му се напрегнаха. Тогава Скъли побесня от гняв.

Взе първият му попаднал твърд предмет в клетката и го запрати във визьора на инфото. Счупените дребни стъкълца се разпиляха по пода, а мрачното чувство, което го бе обзело осъзна себе си и се зае да унищожава. Той нанесе няколко жестоки удара върху дъската за занимания и успя да я разцепи, после разгроми холопроектора и апаратурата към него. Нападението над водното легло изчерпа силите му, то дълго се съпротивляваше, докато накрая изплю около два кубика електросъпротивителна спална течност. Потънал до глезени в нея и изтощен от борбата с вещите си, Скъли неочаквано се почуства извънредно доволен. Най-сетне беше открил своето хоби — ДА РАЗРУШАВА.