Христо Пощаков - Планетата на Скъли

Синтра АНТ-302, жената от отсрещната клетка, бе получила в наследство от някакъв праобитател на жилището й прозрачно късче, наречено кехлибар, със застинало в него нещо, което се наричало муха. Тя беше разрязала красивото късче, после бе успяла да изолира ДНК на прекрасното многокрако създание, след което бе успяла да го възпроизведе в пет живи екземпляра. Сега те весело бръмчаха в тясното и помещение и се хранеха от малка паничка, поставена върху дъската й за занимания. Успехът на Синтра наистина бе впечатляващ и Скъли при всяка възможност посещаваше клетката й, естествено ако тя го поканеше. Беше нещо съвсем различно от холовизионна сбирка и в такива моменти го обземаше чувството за радост. Наблюдаваше летенето на мухите, тежките коси на възкресителката им, добре заобленото й тяло с матово-копринена кожа и му се искаше да запее. Но тя винаги накрая му казваше да си ходи и гладките й бузи под тъмно-сините й очи, кой знае защо променяха цвета си.

Съседът му от ляво, някой си Корт ЕКМ-520, бе общо взето доста приятен човек, но около него се разпространяваше тайнственото излъчване на неудачник. Използувайки някаква много стара инструкция, той беше решил да създаде биокомпютър с автономно захранване и дълго се бе ровил в записи на ДНК, аминокиселини, хромозоми и какво ли не още. Молекулярният му синтезатор конструиран от него бе годен да произведе всякакви субстанции, предназначени за родилният инкубатор, също направен от него. Когато накрая биокомпютърът му се появи на бял свят и започна консумира подходяща храна, Корт бе изпаднал в луд екстаз и на няколко пъти покани Скъли в клетката си, за да се похвали с постижението. Постепенно обаче произведението му започна да се покрива с гъста растителност, съставена от фини къдрави косми и непрекъснато ръсеше по пода малки кръгли изпражнения. Освен това тъповато клатеше муцуната си и ревеше „Беее“. Да не говорим, че не бе в състояние да направи елементарно изчисление от вида 1+ 1 = 2. По време на всичките опити за възможното му програмиране гледаше тъпо и непрекъснато завираше глава в съдовете с хранителни пасти. След като се порови в архивите, Корт установи, че не е изобретил нищо ново. Такъв биокомпютър е бил масово разпространен в древността и съвсем не е бил биокомпютър, а същество със съвсем друго предназначение, наречено овца. След редица неуспешни опити, целящи да подобрят функициите на произведението му, неговият автор се принуди да го изхвърли в дезинтеграторната камера, разположена до гравитационният асансьор на тяхното ниво. Впоследствие Корт дълго време се намираше в състояние на депресия, но накрая се зае с нова разработка и отново изглеждаше щастлив.

Въпреки неуспеха му, Скъли едва ли не му завиждаше, въпреки че според установените морални норми, това беше недопустимо. Умът му се гърчеше от бозпомощност, имплантите не спомагаха да намери решение. Изборът на хоби се бе превърнал в негов основен жизнен проблем, който не отлагаше разрешаването му и бе свързан с по-нататъшното му съществуване. Някакъв архаичен ген подсъзнателно му нашепваше, че той трябва да бъде съвсем собствен и да не бъде взаимстван от никого.

Въпреки вътрешните си терзания, той се опита да направи преглед на увлеченията на останалите си познати. Зара КМН-204 от клетката непосредствено над него се занимаваше с отглеждане и размножаване на трева — едно от простите растения, което можеше да се срещне из спортните зали на петдесет и второ и шестдесето ниво. Портативната хидропонна инсталация почти изцяло бе заела скромното й жилище, а част от произвежданата продукция подлежеше на периодично изхвърляне. По същество нейното хоби изглеждаше напълно безмислено. Скъли се бе запознал и с един от познатите й по сбирки, някой си Бади, незнайно какъв си индекс, който разправяше, че преди да се заеме с тревата, отгледал два бели плъха и винаги изпитвал чувство на умиление, когато един от тях веднъж го ухапал.

Предишното занимание на този Бади изглеждаше невъобразимо глупаво, тъй като истинските плъхове все още се срещаха по долните нива в естествения им вид. Вековните мерки, предназначени да прекратят тяхното съществуване бяха довели до ответната им защитна реакция. Поколенията на тези животни бяха претърпяли редица генетични промени и плъховете мутанти бяха успели да оцелеят в ерата на всеобщото благоденствие. Те си бяха създали строги йерархични общества, в която всеки член на популацията имаше строго определена социална функция.. Същевременно яките им като стомана зъби прегризваха всякакви препятствия, най-вече бетон и бронирани пастопроводи. Снабдените им с вакуумни възглавнички ходила им позволяваха да се придивижват по полираните вертикални повърхности на вентилационните шахти и да се появяват в най-неочаквани места. Освен това, при смъртна опасност, повечето от тези същества се бяха научили да се телепортират. В сравнение с дивите им или по-скоро разумните им събратя, плъховете отгледани от Бади изглеждаха като жалко постижение.