Христо Пощаков - Пепи и роботите

Командната кабина се оказа неприветлива и гола, навътре беше съвсем тъмно. Той огледа олющената боя по стените, помота се и ролята на капитан му омръзна. Почувства скука и реши да се връща, но погледът му се спря върху няколко макари с бракувани проводници, които се въргаляха в прашния коридор. Мислите му взеха нова насока. Вече беше защитник на крепост, а по стените й лазеше неприятел. Пепи се напъна и затъркаля една от макарите към изхода. Тя прелетя във въздуха, после с чудесен грохот се стовари върху купчина ръждясали ламарини. Неприятелят беше уплашен, но трябваше да се довърши. Втората макара прогърмя по-внушително от първата, грохотът на третата направо бе възхитителен. Най-сетне настроението му се оправи. Той реши да изхвърли и останалите, ала вниманието му бе привлечено от ламарините, които се повдигнаха и под тях се показа масивно туловище с голяма, четвъртита глава. Беше робот и той се измъкваше от укритието си с явното намерение да изчезне.

— Хей, ти! Избягал мръсен робот! Стой!

Стоманеното чудовище се спря и завъртя главата си.

— Избягал съм, но не съм мръсен — възрази отчетливо.

— Хванах ли те?! — извика злорадо Пепи.

— Хвана ме и много съм огорчен.

— Да не си мръднал от мястото си! Сега идвам при тебе!

Ставаше интересно. Момчето бе научило от баща си, че от завода за монтаж бяха изчезнали няколко серийни робота, но претърсването на околността не бе дало резултат. Това се беше случвало и в други бази — отдаваха го на дефекти в програмите на роботите.

Когато металното чудовище се извиси над него, Пепи съвсем не изпита страх.

— Как се казваш? — попита той важно.

— Нямам име. Притежавам серия и номер — СХ-210722.

— От днес ще се казваш Голямата тиква. Аз съм Пепи и ако ме слушаш, няма да те върна в завода.

Да притежава собствен избягал робот беше твърде привлекателно. Той огледа застиналата метална грамада и нареди:

— Ще ме наричаш „господарю“! Чел съм такова обръщение в книгите. А защо си избягал?

— Човекът, наречен Войтех заяви, че ако излезе още един дефектен генератор, ще ме разглоби. Нямах вина, отливките се произвеждат от други роботи. Не исках да бъда унищожен.

— Правилно си постъпил — одобрително произнесе Пепи. — И няма да те издам.

— Благодаря, господарю.

— Браво, така те харесвам! Като си избягал, защо се въртиш близо до базата?

— Тук има стари акумулатори, нуждая се от енергия.

— Не си съвсем глупав. С какво се занимаваш? Не ти ли омръзна да стоиш под ламарините?

— Не съм сам — сякаш смутено призна роботът. — Нали няма да издадеш другарите ми?

Идеята да притежава няколко робота беше по добра. Пепи решително заяви:

— Няма да ги издам, ако се подчиняват на моите заповеди. Повикай ги!

— Опасно е господарю. Могат да ни забележат.

— Днес никой не работи — всички почиват. Изпълнявай нареждането!

Роботът повъртя глава нерешително, после издаде висок звук. Изпод отпадъците се измъкнаха още три негови събратя и нерешително се доближиха.

— И тях ли е искал да разглоби Войтех?

— Да, господарю.

— Представи ме, Голяма тикво. Обясни им, че от днес съм вожд и закрилник на избягали роботи. Ако съвестно изпълняват нарежданията ми, ще им намеря нови акумулатори. Добре, че се появих, иначе щяхте да подивеете.

— О, не, господарю — възрази СХ-210722. — Ние сме произведени с програма за самообучение, непрекъснато се самоусъвършенствуваме. Нощем говорим помежду си, разхождаме се из вехториите и намираме ценни неща. Вече разширихме паметта си с няколко съвсем годни блока, сигурни сме, че ще намерим още. Културата ни изисква непрекъснато да търсим нова информация за да попълваме знанията си. Освен това ние се стараем да повишаваме нейното качество като намаляваме информационната й ентропия, смятаме го за благородна цел.

— Аха! — възкликна Пепи и се направи, че е разбрал всичко. — Но ако ви ръководи човек, да речем аз, не е ли по-правилно?

— Разбира се — съгласиха се в хор роботите. Нали затова сме създадени?

— Добре — отбеляза със задоволство момчето. Пъхайте се под ламарините, утре ще ви поставя задачи.

Пепи с достойнство закрачи към къщи.

— Къде скиташ? — ядосано попита майка му. Вече обядвахме!

— Извинявай, мамо! Заиграх се.

— Виж ти, заиграл се! С кого? Това момче не е съвсем в ред — обърна се тя към баща му с поглед, търсещ съдействие.

Бащата примигна с пъстрите си очи, кимна неопределено и продължи да чете видеокнигата. Пепи ловко се промъкна край настръхналата, възпълничка млада жена, безпрепятствено се добра до умивалника и пъхна ръцете си в дезинфекционната камера. Докато извършваше неприятното, но задължително действие, неволно наблюдаваше пространството зад открехнатата врата на детската стая, където домашният робот упорито размахваше дрънкулка пред носа на глупавото бебе. След като приключи с унищожаването на микробите момчето седна на масата, сви кротко уши и почти напъха носа си в чинията. За щастие бурята отмина бързо. Пепи се осмели да надигне глава и с все още пълни уста да попита:

Читать дальше