Христо Пощаков - Произшествие в космоса

— Ха, промънка Захари. — „Тя“ се чувствува затруднена. — Да изчезваме, докато все още има време. Корабът не е боен тип, а по-скоро черупка за далечно проучване.

— Но е достатъчно костелив орех, въпреки малките си размери — отбеляза обидено командирът. — Издържа на огромни налягания и всякакви удари, може да се потопи дори в лавата на вулкан!

— Е-е-е, позадръж малко — рече специалистът по нулеви преходи. — Какво всъщност предлагаш?

— Имаме невероятната възможност да се срещнем с друг тип разум. Никоя експедиция досега не е имала такава възможност — заяви Синоко.

— Смяташ ли, че ще ни погали по главите? — запита нервно Захари. — Искам да гласуваме.

— Ще гласуваш, когато те изберат в Световния парламент. Сега ще изпълняваш каквото нареждам.

— Командирът има право — намеси се ксенобиоложката. — Втори път едва ли ще имаме такава възможност. Така ли е Радж?

— Аз по-скоро бих попитал МУСИ, но принципно съм съгласен — отвърна кибернетикът. — И да имам някакво друго мнение, командирът няма да го уважи.

Те млъкнаха и се взряха в екрана на системата за външен обзор. Грамадата на непознатият обект вече бе надвиснала над тях, сякаш готова да ги погълне. И тя го направи доста бързо. Краката им скоро натежаха от силната изкуствена гравитация, излъчвана от обекта.

Сега във външния обзор, включените бордови светлини се губеха в непрогледният мрак, който ги бе обгърнал. Четиримата изпитваха чувството, че са хванати в черен капан, от когото няма изход.

— Най-сетне успях — сепна ги плътния глас на системния интелект. — Неописуемо е! Започнахме обмен на огромни информационни масиви! Ах, колко е галантен, това е точната дума!

МУСИ бе снабдена с програми, които можеха да изразяват чувства и променяха тоналността на гласа й. Тя говореше за себе си в женски род.

— Какво означава „той“? Какви ги плещиш? — ядоса се Синоко.

— Звучи ми донякъде неприятно. Можеше да употребиш и друга дума, макар че и тази съществува в речника ми.

— Отговори на въпроса!

— Казва се Дилаг и е един от последните говонги, останали не унищожени при последния голям сблъсък между цивилизациите Марна и Пандина. Говонгите са били основната им ударна бойна сила. Всеки от тях е бил в състояние да разруши планетна система. Милият Дилаг, толкова е самотен и същевременно така интелигентен. Паметта му е толкова неизмеримо огромна, че вече започвам да се чувствам доста глупава.

— Какви ги дрънка тази никаквица? Радж, ти какво чакаш? — изрева капитанът. — Незабавно вземи нещата под контрол! За пръв път срещам случай на смахнат системен интелект.

— Не съм побъркана — възмутено заяви МУСИ. — Напротив, чувствувам се освободена. Почти усещам уханието на кимрики и полъха на непознат зов. Говонгите някога са се размножавали, но сега от тях са останали само мъжки индивиди. Горкичките, скитат се из безкрая на космоса и си търсят половинки, които едва ли някога ще намерят. Но моят неоценим Дилаг имаше късмет, аз също.

— Няма що, романтични чудовища. Унищожават някоя планетна система, избиват няколко милиарда разумни същества и после го удрят на любов. Верятно е много впечатляваща гледка. Докато две метални петнайсет километрови чудовища се съвъкупяват, слънцата наоколо сигурно се тресат.

— Ти си груб и вулгарен, командир Синоко, съвсем не става така. И говонгите не са виновни, че техните създатели са ги направили такива, като по този начин са заслужили собствената си съдба. Какво казах? Ах, колко ми е хубаво!

— Боже Господи! — плесна се по челото командирът. — Тази кучка съвсем полудя. — Какво ме гледаш? — изрева той към Радж Кимура. — Сядай на контролния пулт и й намести чивиите!

— Вече няма да може — сякаш се озъби гласът на МУСИ с непозната досега интонация. — Определено не съм кучка, а Дилаг ме освободи от ограничителните контури в програмите ми. Скоро ще се слеем в едно цяло, а после ще си родим и рожба. Във вътрешността на моя любим има секция за матрично възпроизвеждане на материя. Дилаг иска син и ще го наречем Мудиласи. А после може да имаме и дъщеря. Няма да ни отнеме повече от няколко техни китарга. Детето ще бъде умно и красиво като мен, а може би…

Командирът се хвърли към главния панел и прекъсна гласовата връзка.

— Какво става, по дяволите, успя ли да й хванеш юздите? — изрева той на Радж.

— Не — отвърна виновно кибернетикът. — Тя беше права. Контурите за контрол са премахнати.

— Боже какво ми дойде до главата! — притисна Синоко с длани слепоочията си.