Христо Пощаков - Гост от космоса

В памет на Айзък Азимов

Идентификацията му винаги ще остане невъзможна. Име, индекс или регистрационен номер, те всъщност нямат значение. Вероятно посетителят е бил само един от многобройните, сътворени от неизвестна за нас цивилизация и пръснати в необхватните простори на вселената, но това са само предположения. Лишен от емоции, изкуствения му интелект изпълнявал възложените му функции, но неговите създатели го снабдили с качество, което ни позволява да съдим както за тях, така и за моралните норми, от които те са били ръководени. Изследователският робот се подчинявал на известен и разбираем за нас закон.

Ние не можем да предполагаме и за времето на престоя му на нашата планета, но лично аз мисля, че е било краткотрайно. Не съществуват сведения за появата му в други населени области, може би събраната от него информация на острова му е била напълно достатъчна. Впрочем какво дотук е известното и какво може да се предположи?

Роботът пристигнал от дълбокия космос и се приземил върху масивна скална повърхност, разположена в южната част на Куба. Формирал около себе си сложни полета, слял се до съвършенство с околната природа, направил наблюдения и анализи, след това си заминал. Но по време на земния си престой успял да стане свидетел и участник в известни събития, дали началото на легенда, от която единствено може да се съди за неговото пребиваване. Тя все още може да се чуе от някой възрастен обитател на селищата край планините Ескамбрай или от побелялата правнучка на сеньора Моралес, живяла в Тринидат. В нея се говори за дяволи и херувими, и за борба на доброто със злото, а местността, дала повод за възникването й продължава да се нарича „Зъб на сатаната“.

Преди много години археологът Шлиман тръгнал по следите на легенда и открил Троя. Не съм в състояние да извърша неговия подвиг, по простата причина, че гостът от космоса отдавна ни е напуснал, но мога да изчистя преданието от измислици и да го превърна в невероятната история на роба Цезар. Тя пристига от дълбочината на времето, за да ни накара да повярваме в съществуването на братя по разум, които отдавна търсим.

Бичът на надзирателя се стовари върху широкия гръб на стройния чернокож мъж. Вторият удар остави кървав белег по бузата му. Без да дочака третия, Цезар се наведе и с привидно усърдие, започна да сече захарната тръстика. Мъчителят му пришпори коня си и скоро наоколо се разнесоха отчаяни викове. В каняверала на прочутият с жестокостта си дон Себастиян Морено, не се церемоняха с робите.

Изгаряни от безмилостните лъчи на тропическото слънце, пропити с гъста солена пот, кървавите следи по черните тела се спичаха в тъмна, болезнена маса. Далече в Европа ставаха революции и на острова също се говореше за смутове, но във владенията на дон Себастиян, човешкият прогрес бе спрял хода си, потопен в удари и стонове. Огромните волски впрягове бавно и невъзмутимо отнасяха отрязаната тръстика към примитивната фабрика за захар, след това немилостиво се завръщаха за нов товар.

Все още намръщен от болка, Цезар се изправи. Извади продълговатият зърнест камък и се зае да заточва острието на мачетето. По този начин си позволяваше мъничко законен отдих. В тези мигове се рееше някъде далеч, изгубен всред спомените, които възникваха един след друг. В един от тях се намираше пазара за роби в Тринидат, където дон Себастиян го бе купил и разделил от семейството му, а след това веднага го беше прекръстил. Цезар не знаеше, че по това време римските императори бяха на мода. С техните имена се кръщаваха кучета и роби.

Близкият конски тропот го извади от унеса му, той се сепна и бързо възобнови монотонната работа. Ненавистният на всички нещастници Филомено се връщаше. Злобното му жълто лице се вече се подаваше над стеблата на тръстиката, в търсене на провинения. Конят му направи още няколко стъпки и застана всред отсеченото пространство. Върху бедрата на надзирателя се поклащаха два огромни пистолета, съсухрената му грозна фигура внушаваше отвращение и ужас.

Цезар помисли, че Филомено се насочва към него и изтръпна в очакване на нови беди, но жестокият човек бе избрал друга жертва. Той се нахвърли върху болният стар Омоте, който беше седнал върху наръч тръстика, безсилен да продължи работата си. Бичът се стовари върху рамото му, но възрастния човек почти не реагира, само по лицето му пробяга слаба усмивка. Надзирателят продължи разярено да нанася удари, които изглеждаха безкрайни. Старецът се свиваше като парцалена кукла, попаднала под копитата на разярен глиган. „Стига“ — поиска да изкрещи Цезар, но вече бе късно. Омоте се свлече до наръчът тръстика, без да прави усилие да се предпазва от бедствието, което го бе с полетяло.