Христо Пощаков - Гост от космоса

— Свободен — промълвиха устата му, преди очите му да застинат завинаги.

Филомено най-сетне разбра, че робът е мъртъв и отпусна бича си. Цезар усети тъмна буря в сърцето си и се приближи до убития. Към него страхливо пристъпваха и други двама роби, които режеха тръстиката в съседство — казваха се Клаудио и Нерон.

— На работа, черни свини! — изкрещя внезапно надзирателят и кожената змия просъска във въздуха.

Този път Цезар не почувства болката, само очите му се наляха с кръв. Робите до него бяха повдигнали ръце, за да предпазят главите си от ударите. Подивелият от дърпането на юздите кон на надзирателя се изправи на задните си крака и се завъртя. Цезар използва обръщането му и стовари мачетото си в кръста на Филомено — с всичката сила, на която беше способен. Надзирателят го изгледа облещен и се свлече от седлото. След няколко мига стана не по-малко мъртъв от Омоте. Околните роби се вцепениха.

Пръв се опомни Клаудио.

— Бягай! — извика уплашено. — Бягай към планината!

Цезар отправи поглед към окървавеното острие на мачетето и постепенно казаното стигна до съзнанието му. После направи някакъв неопределен жест и изчезна в зеленото море на тръстиката.

Скуката напусна имението на дон Себастиян Морено — предстоеше лов на избягал роб — убиец. Братовчедът на жена му, дон Игнасио изяви желание да участва в него. Избягал за няколко седмици от жегата и прашните улици на Тринидат, тъмнокосият мъж потриваше радостно ръце. След завръщането си щеше да има какво да разказва в кафенето на сеньора Моралес. Ловната група скоро се оформи. Състоеше се от него, дон Себастиян, двама надзиратели и три огромни кучета, които скимтяха от нетърпение. Скоро конете на ловната дружина потеглиха в галоп към синкавия планински масив.

Цезар разтвори последните стебла на тръстиката и се озова на брега на плитководна река. След миг черното му уморено тяло се отпусна в прохладата на водата. Нямаше представа, че престъплението му е открито твърде бързо.

Но в далечината се чу кучешки лай, което го накара да се стресне и да забърза към отсрещният полегат бряг. Затъна до колене в крайбрежната тиня и с мъка се добра до здрава почва. След като се изкатери нагоре, бе пресрещнат от стената на немилостивите храсти „пика-пика“, които побързаха да впият острите си бодили в кожата му. Той нямаше друг избор — размаха мачетето и започна да си проправя път през тях. Обхванат от невъобразим сърбеж и болки, се опита да забрави за острите ужилвания, които го придружаваха по пътя му. Стиснал зъби, успя да се добере до върха на близкия хълм. В подножието на другата му страна се забелязваше поточе. Цезар се смъкна по склона, добра се до него, пъхна се в естествения зелен тунел и тръгна против течението. Хлъзгаше се по зеленясалите заоблени камъни, но упорито вървеше нагоре. Нагоре и все нагоре, където някъде между непристъпните урви и върхове се намираха свободата и симароните — избягали преди него роби, недостъпни за испанското възмездие.

Ловната треска обзе групата. Съобразителността на човешкия дивеч правеше преследването по-интересно. Ловците на хора стигнаха до реката и тръгнаха по брега й. Четирикраките преследвачи скоро откриха следата, която явно продължаваше в просеката, оставена в храстите на отсрещния бряг. После след кратко време стигнаха до поточето.

— Тръгнал е срещу течението — реши дон Себастиян. — Иска да замаскира следите си от кучетата. Но конете винаги са по-бързи, да продължаваме нагоре.

Силите на Цезар се стопяваха. Той се подхлъзна лошо и удари глезена на крака си. Огледа се, забеляза стръмна пътека, излезе от водата и закуцука по нея. Ослуша се, някъде недалече се чуваше приглушен тропот на копита. Наклонът под краката му ставаше все по-стръмен, вече почти лазеше. Със сетни усилия успя да изпълзи до върха на новото било и се озова върху каменна площадка, зад която се простираше дълбока бездна. Каньонът пред него разделяше скалния масив на две части. Впила корените си в каменистата почва, в края на площадката се извисяваше могъща сейба. Робът се втурна към нея, подпря се на стеблото й и погледна надолу. Почти вертикалните, изядени от вековни потоци вода стени на каньона изглеждаха непристъпни. Пътят за бягство беше отрязан.

На площадката се появи огромно куче, което нададе неистов лай и се нахвърли върху него. Цезар събра последни сили и мачетето му се вряза в гърба на побеснялото от злоба животно. Лаят на грамадния пес се превърна в жалко скимтене и той се опита да направи още няколко стъпки с предните си крака, докато задните му се влачеха неподвижни. След това падна.