Христо Пощаков: Преградата

Огромният незрим кръг обхваща част от просторна равнина и ивица океан с няколко разхвърляни до брега островчета. В центъра на обградената територия, в съседство с тихо езерце, се намираше селището. Ниските му постройки се гушеха всред кафеникавата растителност и заедно с ленивите облачета се отразяваха във водното огледало. Задушният въздух бе застинал: в тази част на света царуваше постоянно спокойствие, породено от прозрачното, но неподатливо тяло на преградата.

Соргол до болка познаваше омразната граница. Тя можеше да се проследи от върха на хълма, върху който стоеше, а част от нея минаваше съвсем наблизо — само на няколко крачки. Отсам беше тихо, оттатък се носеше вятърът — загадъчна, не напълно осмислена дума, останала от предишните поколения. Истинската й същност оставаше скрита, за вятъра се съдеше само по резултата от действията му. Оттатък клоните на дърветата се огъваха, откъснати листа се носеха из въздуха, блъснаха се в недвижимата стена и се трупаха при основата й. Вятърът отново ги разпиляваше, препускаше по развълнуваната трева и изчезваше в безкрайните пасища, из които се скитаха необезпокоявани от никого диви животни. От другата страна се намираше изобилие от храна, от тази — лишения. Почвата даваше все по-слаби реколти, числеността на добитъка непрекъснато намаляваше.

Според преданията, зад линията на хоризонта се простираха планини. Саргол се помъчи да си представи нещо многократно по-високо от хълма, върху който се намираше, но не успя. Опита отново. Сближените му очи примижаха, ноздрите му се разшириха от напрежение, ала представата се изплъзна — превърна се в неясно петно, чиито контури бързо се стопиха. Обзе го внезапна ярост; мускулите му се напрегнаха, прииска му се да се нахвърли върху неумолимото нещо ограничило свободата му, после успя да се овладее и и се отпусна безсилно. Горчивият опит го бе научил, че преградата щеше да го отхвърли с безразличие, като камъните отскочили от снагата й в безуспешно търсене на пролука.

Саргол не желаеше да се примири. Изучаваше я от години, беше проучил всяка точка от протежението й, отчаяно търсеше начин да я преодолее. Засега недостижимо високо, това се удаваше на облаците и птиците. Основата й оставаше недостъпна, опитите за прокопаване на тунели бяха пропаднали.

Той разтърси глава, прогони чувството на безпомощност и се затича по склона. Поразително усещане за вятър измести мрачните мисли, изпита нужда да литне. Дългата му коса се развя, стъпалата му се отделяха от земята… но отново я срещнаха. Разочарован от своя измамен полет, Саргол намали хода си и бавно продължи към селището.

Когато доближи дома на Веронар, слънцето вече залязваше. Пристъпи прага на двора, застлан с каменни плочи, наведе се и отпи глътка вода от тънката струйка, която изтичаше от вградената в зида чешмичка, след това се насочи към полираната от годините пейка, заета от слаб, възрастен човек.

— Мир на дома ти, Учителю! — приветствува го Саргол.

— Да не напуска и твоя, почтени — отвърна Веронар. — Не съм те виждал отдавна, какво те води насам?

— Нуждата от вяра. Напоследък не спя спокойно, мислите за преградата предизвиква кошмари. Не мога да повярвам, че някога тя не е съществувала!

— Седни до мен, успокой се! Раздразнението е лош съветник на разума и пречи на добрия разговор. Пявата на преградата е описана от Гора — създателя на буквите, по сведения на все още живи очевидци. Преди това събитие сме били невежествени; покланяли сме се на идоли, намазани с животинска кръв, нямали сме добитък, не сме засаждали полезни растения. Преградата ни заставила да се научим на много работи. Прадедите ни се досетили, че ако избият животните в ограденото пространство, ще се обрекат на гибел. За да оцелеят се принудили да преодолеят собствената си лакомия, а по-късно открили огъня и металите. В известен смисъл, преградата е била полезна…

— Да, но сега ни пречи! — избухна Саргол. — Ненавиждам я!

Смущението на Веронар принуди Саргол да смени тона си. Ожесточението изписано по лицето му смекчи чертите си и той продължи тихо:

— Извинявай, че те прекъснах, но както заявих се нуждая от вяра. Преди няколко зими спомена, че ще се измъкнем!

— Така беше — потвърди Веронар, — въпреки че твърдението ми се градеше върху предположения.

— Нима искаш да ме убедиш в противното!?

— Не си ме разбрал добре. Ще преодолеем преградата, когато силата на мисълта и уменията ни нараснат.