Христо Пощаков - Птицата

Тя планираше в зеленикавото небе на Хефест, а зорките й очи опипваха периметъра на станцията, непрекъснато атакуван от сафиите — неприятни местни влечуги, като че ли нарочно създадени да затрудняват работата на изследователите. Острите им зъби пробиваха армираната тъкан на комбинезоните за биозащита, отравяха човешката плът и предизвикваха мъчителни болки в случайната жертва. Птицата неуморно се сражаваше с тях; от всички изпитани средства за защита, тя се бе оказала най-ефикасното. Непрекъснато пикираше, унищожаваше някоя сафия, след това отново излиташе и се превръщаше в едва забележима точица, която бдеше над хората. Самоотвержените действия на това странно създание, съвсем различно от всичко срещано досега, предизвикваха спонтанно уважение.

Около нея витаеше някаква тайна. Основателите на станцията си бяха заминали, отнесли със себе си малкото сведения за нейната поява. Новопристигналите бързо свикваха с присъствието й, приемаха го за нещо чудновато и необикновено, но несъмнено много полезно. Любопитството им се задоволяваше от малобройните версии за произхода й: последен екземпляр от местен отмиращ вид, същество, пренесено от друга планета или продукт на сложен биологически експеримент.

Външният вид на Птицата бе необичаен. Изправена на масивните си крака, достигаше човешки бой. Покритата със синкав пух глава контрастираше с внушителен червен клюн и умни жълти очи. Под крилата й се подаваха недоразвити четирипръсти крайници, които завършваха със закривени нокти. Тази анатомическа особеност предизвикваше удивление, особено когато я наблюдаваха в процес на хранене. Но най-удивителна бе способността й да разбира човешка реч и да контактува с изследователите — тя отговаряше на въпросите им с положителни или отрицателни жестове на главата си. Това ограничено общуване не даваше пълна представа за интелектуалните й възможности, ала действията й многократно бяха доказали нейната разумност. Въпреки загадката около произхода й, хората се радваха от досега си с нещо необикновено, което съвсем приятелски настроено се бореше за тяхната сигурност. Те дотолкова свикваха с необичайния пазител на станцията, че при всяко завръщане от експедиция се взираха във висините и търсеха неговото присъствие. Малката точица, увиснала над повърхността на осеяната с вулкани, разтърсвана от земетресения планета, им даваше топлия усет за дом и уют.

Привечер небето добиваше изумруден оттенък. Птицата кацаше пред централната лаборатория и уморено протягаше огромните си криле. Диспечерът надничаше през стъкленото око на кулата, която се извисяваше над станцията, включваше силовата защита и купола на полето изолираше изследователския екип от външния свят. Иззад ъгъла на лабораторията изникваше слабата фигура на Петев, доближаваше се до Птицата и двамата започваха странния си разговор. Петев тихо задаваше въпроси, а тя отговаряше с краткия език на жеста. Въпреки интересът на сътрудниците към тези срещи и честите подпитвания, саможивият характер на биолога ревниво пазеше темите на общуването им в тайна.

След изгрева на бялото слънце дежурният изключваше полето, Птицата разперваше криле и се издигаше към своя неотменен пост. Аерокарите приемаха пасажерите си и се отправяха в нова експедиция, лабораториите се огласяваха от човешка глъч; станцията навлизаше в своя работен ритъм. Понякога той се нарушаваше от силно земетресение, но бързо се възстановяваше — това беше част от ежедневието.

Аз се рея в зеленикавия простор, изпълнен с чувство за дълг към тези, които пазя. Изпитвам силата на това чувство в различна степен, но зная, че то е дълбоко в мен и никога не изчезва. Стои заровено под мислите ми, насочва ги, спори с тях и ги убеждава. Те се прекъсват само от унищожаването на някоя сафия, после отново възникват — най-често мрачни. В спомените ми отсъствува появата в този свят, а Петев така живо се интересува от нея. Страхувам се да го нарека приятел, не зная дали имам право — дали смисълът на тази чудесна дума е приложим за същество, съвсем различно от мене. Но той е такъв, доказва го всяка вечер, като ми подарява част от времето си. Контактувам с него и предварително се радвам за предстоящата среща, въпреки че въпросите му не винаги са правилно формулирани, дори понякога са наивни, но под тях прозира самотност, която може би ни сближава. Единственият, способен обстойно да разговаря с мен беше Караян, ала той си замина и отнесе със себе си апаратурата за безсловесно общуване. Запомних го като човек с особен характер — умееше ловко да се изплъзва, не обичаше директните отговори. Отиде си и ме остави сам с проблемите, а нямам себеподобен, с когото да ги споделя.