Христо Пощаков - Птицата

Потъвам в миналото. Опитвам се да надникна в пластовете му и срещам непреодолима преграда. Какво съм? Защо толкова се отличавам от хората, а мисля като тях? Архивите на станцията не са в състояние да разбулят тайната на моето съществуване, въпреки усилията положени от Петев. Никой не подозира за бурите в съзнанието ми, породени от пристъпи на отчаяние, за острата нужда от словесен контакт.

Понякога ме обхваща желание да пиша — езикът на жестовете е беден, неспособен да изрази настроението ми. Поглеждам нескопосаните крайници под крилата си и разбирам абсурда на това намерение. Нещо ме стяга, души ме, дърпа ме към огненото гърло на някой вулкан, но дългът го пресреща, заема се да спасява душата ми и предизвиква защитна реакция. Започвам да си повтарям: полезен съм, там долу мислят за мен, не могат без моята помощ, нуждаят се от нея, мъчат се да ме разберат…

Стремглаво се спускам, боря се с някоя сафия, унищожавам я и възстановявам душевното си равновесие. Излитам, противопоставям се на въздушните течения и умората, а въпросите нахлуват в съзнанието ми с нова сила. Човек ли съм или птица? Колко живот ми остава? Ако хората си тръгнат, ще ме вземат ли със себе си? Защо мисля, че станцията е мое творение, защо се боря за доброто й съществуване?

През главата ми минават ненужни спомени за нещо, наречено древногръцки митове? Защо? За да ме отвличат от останалите спомени? Откъслечни, разпилени като парчета мозайка, сътворени на друго място, не на тази планета! Сънувам синьо небе, виждам образи на забравени от мен хора, сещам се, че някога съм ги обичал! Кой съм аз?

Преградата пада, стремя се да обуздая новите пристъпи. Вживявам се в полета и той ми доставя удоволствие. Успявам да забравя, старая се да не мисля. Очаквам залеза да докосне върховете на вулканите, за да се спусна в моя дом.

— Ковалски, днес ще работите с повишено внимание! — нареди Нойкриш, началникът на станцията и продължи: — Сеизмичната активност е повишена, очакват се неприятни сюрпризи! Включвам към групата Карпаш и Петев.

Ковалски — едър синеок човек, се усмихна пренебрежително и се отправи към жилищните секции, за да вземе багажа си. Беше от този тип самонадеяни хора, които не обръщаха внимание на опасностите, а това не бе първото му участие в експедиция.

Аерокарът се приземи в подножието на възвишение, долепено до кратера на един от спокойните вулкани. Изследователите напуснаха сребристата машина и се пръснаха по склона — всеки със своите задачи. Горещите серни ручейчета излъчваха неприятна миризма, на места почвата димеше. Топлината проникваше през дебелите подметки на ботите, преодоляваше изолационния слой в тъканта на комбинезоните и предизвикваше обилно потене.

След петнайсетина минути Петев беше изгубил визуална връзка с останалите от групата, а пътят му бе препречен от масивна скала. Той продължи край подножието й с намерение да я заобиколи и внезапно се спря, поразен от гледката в краката си. От тясна пукнатина се подаваше бледо растение, което сякаш се подиграваше с невъзможните за живот околни условия. Невероятната му адаптивност го превръщаше в чудесен образец за изследване, трябваше само да се наведе и да го откъсне. Петев извади пластмасов плик и реши да осъществи намерението си, но неочаквано почвата под краката му изгуби стабилност, след това едва не оглуша от звуковата вълна на силна експлозия. Инстинктивно отскочи назад, огледа се зашеметено и не повярва на очите си. Върхът на възвишението беше изчезнал, над него се възвисяваше черен стълб от пепел и газове, който закриваше слънцето. За щастие силен вятър го накланяше в противоположна посока, но по склона, със скоростта на експресен влак напредваха пукнатини, разширяваха се, ръмжаха зловещо и прекъсваха достъпа до аерокара. Над новообразувания кратер преля червена стопилка, настани се в тях и се устреми надолу. Скоро скалата пред него се превърна в остров всред лавовите потоци. Жаркият им полъх го принуди да спусне шлема на каската си и да се долепи до каменната повърхност, все още безсмислено стиснал плика в ръката си. Объркани от близостта на смъртта, мислите му се замъглиха. До него достигнаха отривистите викове на Ковалски, видя като в просъница, че Карпаш го влачи към аерокара, останал извън обсега на лавата. След това почуствува недостиг на въздух и поиска да изкрещи, но страхът беше стиснал гърлото му, блокирал гласните струни. В съзнанието му се въртяха едни и същи мисли, парализираха волята му и убиваха желанието за съпротива. Нямаше ли кой да се притече на помощ, щеше ли да загине?