Христо Пощаков: Птицата

Преди да изгуби съзнание усети, че нещо се впи под мишниците му, повдигна го и го понесе нанякъде. Не си ли въобразяваше? Нима това беше възможно?! Над главата му се разнасяше ускореното биене на могъщи криле.

Собствената му тежест, почти непосилна за Птицата, не й позволяваше да набере височина. Мобилизирала всичките си сили, тя с мъка поддържаше полет над огнената повърхност. Когато достигна брега на лавовия поток, крилете й се подпалиха. Живият факел пикира с товара си и се блъсна в димящата почва.

Петев се окопити от удара, погледна встрани от себе си и се ужаси от видяното. Почернялото голо тяло, простряно до него, не даваше признаци на живот. Той го положи с усилие върху рамото си и тромаво се затича към аерокара.

— Мога само да облекча болките — унило отбеляза лекарят на станцията, — но не съм в състояние да помогна повече. Кожата изцяло е обгоряла, нямам достатъчно заместител. Ще се опитам да я върна в съзнание и това ще бъдат последните й мигове.

Тънката струйка на спринцовката се заби в обгорялата плът. Очите на птицата бавно се отвориха и срещнаха изпълнения със състрадание поглед на Петев.

„Сбогом приятелю! — помисли със сетни сили. — Защо не съм Феникс, за да възкръсна от пепелта?! За жалост мисля и преживявам, смъртен като всички останали. Смъртен… не, смъртна, впрочем аз съм… Нима това е възможно!? Аз съм…“

Главата на Птицата се отпусна безжизнено.

Погребаха я пред централната лаборатория, където обичайно почиваше след неуморната си служба. Настроението на всички беше подтиснато, опасността от нападения на сафиите отново се превръщаше в първостепенен проблем, а до завършването на програмата оставаха няколко месеца. Обстановката се усложняваше и от нарасналата сеизмична активност, предстояха тежки изпитания. Нойкриш държа кратко слово и се опита да поободри хората, но никой не си правеше илюзии относно предстоящите трудности. След като приключи, се приближи до Петев и го изгледа изпитателно.

— Искам да поприказваме насаме — произнесе тихо. — Моля ви, последвайте ме.

Петев го придружи до съседната постройка, влезе в скромното посещение, наричано „кабинет“ и бегло огледа познатата обстановка. Нойкриш му посочи едно от надувните „кресла“, след това смутено поглади косата си и попита:

— Нали не третирате загубата на Птицата, като загуба на любимо домашно животно?

— Какво говорите! — възмути се Петев. — Тя разбираше всичко, страдаше, беше самотна! Чувствата й не се различаваха от човешките!

— Разбирам, не ми се сърдете. Считали сте я за пълноценно разумно същество.

— Нещо повече. Може да звучи странно, но Птицата беше най-добрият ми приятел, тя спаси живота ми с цената на своя…

Гласът му се прекъсна от вълнение. Извади кърпичка, прекара я без нужда по челото си, после успя да се овладее и продължи:

— Защо ме повикахте? Едва ли за да изкажете съболезнования.

— Реших, че имате право да научите една печална история, като разчитам на бъдеща дискретност. Скоро ще разберете защо правя такава уговорка — тук никой не подозираше за особения статут на Птицата. Свидетелите на събитията, за които ще разкажа, едва ли са ги коментирали на Земята. Те започват през първата година от основаването на станцията, тогава ръководена от геофизика Тернов. За здравето на хората се грижел известният в миналото неврохирург Зеелман, но назначаването му на Хефест имало форма на наказание, поради извършване на несъвместими с общоприетите представи за морал опити. Изследвайки биологичната несъвместимост на различни видове, той трансплантирал органи на същества от Минерва I, в същества от Птоломей III и причинил смъртта им, а в последствие се оказало, че те могат да се смятат за разумни. През същата година изследователската работа вървяла по набелязания график, но срещала все по-големи трудности поради временната нетрудоспособност на изследователи, причинена от нападенията на сафиите. Тернов нееднократно информирал ръководството за неприятностите, създавани от тях и изисквал практическа помощ. С един от транспортните рейсове му изпратили птица — обитател на Леонора. Тамошните аборигени успешно я използвали за унищожаване на местните влечуги, а тя имала славата на доста умен представител на местната фауна. За жалост след пристигането си, не проявила интерес към сафиите и нищо не било в състояние да я накара да промени отношението си към тях. Обратното й връщане било свързано с неоправдани разходи и я оставили на Хефест. Птицата имала добродушен характер, била забавна и постепенно се превърнала в средство за допълнително развлечение на изследователите.