Христо Пощаков - Теди, обещанията, лъжите и надеждата

Той се замисли за бъдещето си. В придобития му статус никой не му обещаваше нищо, но и никой не можеше да го излъже. Беше добил лоша слава и като че ли единствената му възможност бе или да изпроси пари от родителите, или да се запише като миньор в мините на Марс, където непрекъснато набираха доброволци. Там изпращаха и каторжници, а всички знаеха, че след изпълнение на десет годишния работен договор, едва половината от тях ще се завърнат. И той избра тази непривлекателна, но добре платена възможност.

След седмица, откривателят на законът за компенсацията се отправи към червената планета. Вече не беше Теди Лъжеца, защото нямаше смисъл да лъже някого, а и грубите му спътници в общата каюта не се интересуваха от него. Храната беше доста оскъдна, тя не промени качеството си и след пристигането по местоназначение.

Входовете на вертикалните шахти на мината бяха херметизирани. Принудителната вентилация в хоризонталните забои се осъществяваше от агрегатите за производство на дихателна смес, но полученият въздух сякаш не беше достатъчен. Диамантените глави на пробивните машини се впиваха в червеникавата руда, отделените най-фини частици прах се промъкваха през филтрите на респираторите и се утаяваха в белите дробове на миньорите, за да ги превърнат постепенно в каменни. Силикозата бе страшно нещо, а водата на Марс беше лукс, неприложим в добива на руда. Пълното автоматизиране на мината не беше изгодно за концерна, който я експлоатираше, тъй като транспортните разходи от Земята за докарване та допълнително тежко оборудване бяха огромни. Засега трудът на хората беше много по-рентабилен.

Теди лежеше на тясното легло в помещението, пропито от човешка пот и премисляше жизнените си перипетии. Никой не му бе давал обещание, че ще се измъкне жив от този ад и никой не го бе излъгал. Той си спомняше за предишния си живот, за феномена, вселил се в него и за доказаната от практиката му правота. В сънищата му лъжите и обещанията добиваха форми на странни създания — едните грозни и космати, другите гладки и зализани, накичени с розови панделки. Законът за компенсацията би трябвало да съществува и на тази песъчливо-камениста планета, но как да го предизвика? Погледна поизтънелите си ръце и взе решение. Трябваше да издържи, вече бе доказал, че е в състояние да регулира телесното си тегло при земни условия. Беше необходимо по-малко да дава лъжливи обещания и по-малко да вярва на дадените, дори и да не бъдат спазени. По-малко да лъже и по-малко да се оставя да бъде излъган. Можеше да се нарече негов нов собствен закон на равновесието. Лошото бе, че тук липсваха условия за регулиране на теглото му. Никой от околните не му обръщаше внимание, миньорите бяха затъпели от работа. Хапваха набързо помията си между смените и бързо заспиваха. Приказките не бяха на мода, освен ако не бяха свързани с преките служебни задължения. Всеки се бе свил в черупката си и единствената мисъл, която минаваше през главите на хората бе как да издържат десетте години, за да се завърнат на Земята. Теди се измъчваше как да намери начин поне малко да увеличи теглото и енергията си.

Помогна му случайността. Един ден се оказа изолиран от външния свят, поради срутване в един от забоите, в които се намираше. Няколко души около него загинаха, подметките на един от тях се подаваха под блоковете свлечени камъни. Теди усещаше как с всеки изминал час кислородното съдържание на въздуха около него намалява. По някое време усети, че започва да се задушава, споходиха го халюцинации.

Пред него застана ефирна жена с неземна красота, която сякаш протегна ръка, за да го погали. Беше облечена в синя дантелена рокля, която бе в тон с очите й. Русата й коса блестеше като коприна.

— Коя си ти? — попита той хрипкаво.

— Надеждата — отвърна звънливият й глас. — Зная, че притежаваш особени качества, затова приех осезаем вид. Какво ще поискаш от мен?

— Да ми обещаеш бърза и безболезнена смърт. Не искам повече бавно да умирам.

— Странно желание, отправено към една Надежда, не съм сигурна в моя приоритет. Мисля, че трябва да го поискаш от Висшестоящия.

— Моля те, обещай ми!

— Е, щом толкова настояваш. Но пак ти повтарям, може би ще трябва да се консултирам с Него. Всъщност… едва ли има нужда. Добре де, имаш ми обещанието, щом смяташ, че то ще ти помогне.

Тя още не беше изчезнала от халюцинацията му, когато Теди усети как в тялото му се влива познатата енергия — плътта му започва да наедрява и жизнените му сили да нарастват. Същевременно ускорените удари на сърцето му намаляха до десетина в минута, дишането му стана едва забележимо. Изпадна в странна летаргия.