Христо Пощаков: Апокалипсис

Един ден, той ме повика при себе си. По физиономията му, облещена на екрана на видеофона, подскачаха тикове, а гласът му трепереше. Веднага разбрах, че сигурно се е случило нещо важно и той се нуждае от приятелска подкрепа.

Боби живееше в дома си като прасе в кочина. Из цялото му жилище се мотаеха материали и инструменти, нямаше никакъв ред. Когато му ходех на гости, обикновено разчистваше единия ъгъл на масата в хола и смъкваше боклуците си от някой стол, после ми наливаше питие в съмнително чиста чаша, настаняваше се в съседство и започваше с безкрайните си тиради.

Този път беше малко по-различно, по масата имаше признаци на подредба. Върху нея се намираха две кутии, покрити с бутони и скаґли, едната от тях беше свързана с персонален компютър. Снопът от проводници, който излизаше от тях и влизаше в други непонятни съоръжения, разхвърлени по пода, беше обхванат на няколко места с парчета изолационна лента, което намекваше за известен опит за организиране на нещата.

— За какво ме повика? — попитах, след като се настаних до него.

— Стана нещо много лошо, приятелю — изпъшка той и си наля оранжада в чашата. — Не предполагах, че ще довлека тези гадове. Знаеш ли за какво служи уреда пред теб?

— Не.

— И как да знаеш, като е последното ми изобретение. Кръстил съм го „Апарат за повикване на духове“. Създава необходимата за тях енергийната среда и те с удоволствие пристигат във вътрешната му камера, стига да не се намират някъде много далеч в извънземното пространство. Това хитроумно направено устройство замества и най-добрите медиуми. Повикването на безплътните същества се осъществява на база на мой софтуерен продукт, разговорът с тях се извършва чрез дисплея на компютъра. Всеки разговор се записва на отделен файл, вече съм събрал доста.

— Не съм наясно какъв ти е проблемът. За какво ти притрябвало да измайсториш подобна дивотия? Да не би да си смятал да провеждаш спиритически сеанси и да прибираш пари от клиенти?

— Да ти призная, такова приложение също ми е минавало през ума. Времената са тежки, допълнителните пари, влезли в джоба, никога не са излишни. Но целите ми бяха много по-възвишени и пряко свързани с получаването на Нобелова премия. С откритието си щях да стана много известен — отново изпъшка Боби и се почеса смутено под брадичката. — Ала сега всичко пропадна, отиде по дяволите. Скоро и ние всички ще се замъкнем в ада. Кой можеше да предположи, че така ще се случи?

— Нищо не разбрах.

— Добре, ще започна с няколко основни обяснения. Ще ти кажа откъде започнах. Не зная дали ти е известно, че духовете притежават маса. Когато някой човек умре, в момента на смъртта тялото му олеква с нищожното тегло от десет на минус четидесет и шеста степен килограма. Това е нещо невероятно леко, но съвременните прецизни уреди са успели да го измерят, доказано е. Именно това тегло представлява масата на отделения дух на покойника, което показва, че той също е материален, независимо че несъвършените ни сетива не възприемат съществуването му. А след като направената констатация е валидна, следователно за него важат и всички останали закони на материалната среда, в която живеем. Известно е, че всички духове притежават склонност да дисперсират в пространството, тъй като внезапно обзелото ги чувство за свобода след смъртта на тялото им ги кара да търсят нови изживявания. Но колкото и да скитат, обикновено не преминават границата на слънчевата система, понеже ареала им на придвижване е ограничен поради ниският енергиен потенциал, който първоначално притежават, а той постепенно се изразходва и намалява. Духове без енергия ги смятай за съвсем умрели, което естествено не им изнася, затова те се връщат за презареждане. Тези от тях, от които никой не се интересува, най-често използват зоните на земни тектонични разломи, от които блика благодатна за тях животворност. По-търсените духове се зареждат от медиумите, които ги викат, по-гадните използват енергията на деца и се превръщат в полтъргайсти, за да извършват пакости, а най-гадните се вселяват в някого като зловредни квартиранти, като създават работа на екзорсистите. Те са и първообраза на дявола.

— Да ти призная, тези отвлечени теми не ме интересуват особено. Мислех, че…

— Не ме прекъсвай! — каза ядосано Боби. — Скоро всичко, което ще научиш, извънредно ще те заинтригува. Докъде бях стигнал? Аха, до другите постановки за моето откритие. Преди малко ти споменах, че масата на един дух е нищожно малка. Според теорията на Ваганов-Величков, това го прави лесен за ускоряване до субсветлинна скорост, да речем до 0,7 от скоростта на светлината, а за това е необходимо смешно малко количество енергия — от порядъка на 10ЇІ9 джаула. Може да се изрази с действието на обикновен котлон на печка, в първите две-три секунди след включването му. Такова ускорение може да запрати духа до най-близките до нас звездни системи, но трябва да имаш неговото предварително съгласие и да му дадеш точни указания накъде да се отправи, а после да го изчакаш двайсет и пет-трийсет години, за да се върне и ти разкаже какво е видял. Ако го ускориш до скорост, равна на светлинната, съгласно теорията на Айнщан масата му невъобразимо ще нарасне и това може да доведе до непредвидена вселенска катастрофа. Ето че стигнахме до същността на въпроса. Аз исках да изпратя духа не на някакви си пет-десет, хайде да речем петнайсет светлинни години разстояние, а невъобразимо по-далече, да речем на няколко хиляди. И не да го чакам още толкова години, а това да стане много бързо. Затова открих „Ефектът на Минели“, който естествено щеше да ми донесе Нобелова премия по физика, макар че и този апарат за общуване с духове беше достатъчен за кандидатурата ми…