Христо Пощаков - Ще останеш ли щастлив, Ференц Молнар?

Пролетта бе протегнала нежни пръсти. Галеше напъпилите дървета, разрошваше перушината на врабчетата, докосваше едрите мухи, които литваха, ослепяваха от яркото слънце и сърдито се блъскаха в прозорците на сградата. Повечето от тях бяха открехнати, а отоплението работеше с пълна сила, сякаш искаше да помогне на природата да стопи последните преспички мръсен сняг, провиснали по краищата на покрива. Горещината, създавана от повреда в инсталацията, бе прогонила няколко лабиринта на двора. Те стояха пред задния вход на Института, повдигаха глави към ведрото небе и доволно примижаваха.

Професор Лавренов отмести поглед от радостната идилия на външния свят и се завърна в кабинета си — пропит от служебни проблеми, изпълнен с досадното присъствие на човека пред него. По челото му се появиха мрачни бръчки, а бледите, изпъстрени със сини жилки ръце, нервно забарабаниха по бюрото.

— Затруднявате ме — проговори той. — За пациента ни е писано достатъчно.

— Читателите желаят да научат повече — оправда се журналистът. — В редакцията непрекъснато пристигат писма, Ференц е прекалено известен.

— А етичната страна на такова любопитство?

Младият мъж се смути, но бързо възвърна самообладание.

— Действително, случаят е особен — отвърна след кратко мълчание. — И няма да публикуваме материала без ваше съгласие.

— Разчитам на собствената ви съвест — наблегна професорът. — Следвайте ме!

Съседното вътрешно помещение излъчваше особена атмосфера. Стените му отразяваха слабата светлина на няколко екрана, зад които се мяркаха призрачните лица на увлечени в работа хора. В средата му се издигаше кубично съоръжение, покрито със снопове от проводници. От отвора в предния му панел се подаваше тясно легло на колелца, покрито с фосфоресцираща материя. По даден знак един от сътрудниците го издърпа, покани журналиста да легне и сръчно надяна на главата му метална каска. След това журналистът изчезна във вътрешността на съоръжението.

Под краката му шумоляха обагрени с цвят на мед, сухи листа. Тръпчивият дъх на късна есен засядаше в ноздрите и предизвикваше чувството на удовлетворение от този прекрасен свят, наречен Земя. Замечтан, потънал в съзерцание, той бе изостанал от Стефан и Ева, които увлечени в разговор ръкомахаха оживено.

Слаб шум го накара да спре и погледне нагоре. Лека, като слънчевите лъчи, по клоните на дърветата пробяга катерица. Някъде вдясно изчурулика птичка, Ференц я потърси с поглед…

— Престани да се влачиш! — долетя звънкият глас на Ева. — Не изоставай, не си дете!

Затича се и ги настигна. Взе дланта й в своята, намигна на Стефан и бодро продължи изкачването на пътеката.

Започнаха да се мяркат борове, ароматът им постепенно измести уханието на широколистна гора. Свежият въздух пълнеше гърдите му ката амброзия, предназначена за богове. Всичко изглеждаше чудесно, чувствуваше се оглупял от щастие.

Пред тях се показаха потъмнелите греди на островърха планинска хижа.

— Да влезем — с лукав блясък в очите предложи Стефан. — Предлагам почивка.

— Приемам — необичайно бързо се съгласи Ева.

Пропуснаха Ференц пред себе си и го последваха в мрачния, облечен в дървена ламперия коридор, който завършваше с масивна врата и едър надпис: ЗАЛА ЗА ГОСТИ.

Той неуверено пристъпи в полумрака, създаван от бледите линийки на затворени щори. Опита се да приспособи зрението си и забеляза неясно движение. Близо до него нещо изшумоля, дочу се сподавен смях. След това сепнат от бликналата светлина, възкликна от изненада. Оказа се обграден от приятели, които му липсваха от години. Николай, Александър, Близнаците, Мартин, Леа. Беше израсъл с тях.

— Сигурно си забравил, че имаш рожден ден — тържествено произнесе Стефан. — Затова решихме да ти напомним.

След ръкостисканията и прегръдките, пъстрото общество се разположи върху „мечите“ кожи, разстлани пред камината. Докато Николай я разпалваше, Ева раздаде чаши. Мартин изгърмя тапата на шампанско, през оживената глъч се промъкна музика.

— За твое здраве! — извика Стефан. — След сто години да се съберем по същия повод!

Кристалният звън се сля с пукането на пламъците в огнището, в душата на Ференц нахлу топлина.

— Искаш ли да танцуваме? — прошепна Ева в ухото му. — Ставай, днес е твой ден!

Гъвкавото й тяло се прилепи до неговото. Той скри лице в косите й, вдъхна с блаженство лекия им, опияняващ аромат…