Ференц Молнар: Момчетата от улица „Пал“

В един без четвърт, в момента, когато на масата в кабинета по естествена история след дълги и безуспешни опити, като награда за напрегнатото очакване, в безцветния пламък на бунзеновата лампа най-после лумна прекрасното смарагдово-зелено езиче — химическото съединение, с което господин учителят искаше да докаже, че пламъкът се оцветява в зелено, наистина обагри пламъка в зелено; точно в един без четвърт, в онази тържествена минута, в двора на съседната къща засвири латерна и отведнъж сложи край на цялата сериозност. През този топъл мартенски ден всички прозорци бяха широко отворени и върху крилете на свежия пролетен зефир в кабинета долетя музика. Беше някаква весела унгарска песен, която от латерната звучеше като марш и се разливаше толкова предизвикателно и по виенски, че на целия клас му се искаше да се засмее, дори някои наистина се усмихнаха. В бунзеновата лампа весело трепкаше зеленото езиче, което няколко момчета от първите чинове все пак наблюдаваха. Но останалите гледаха през прозорците, където се виждаха покривите на съседните къщички, а в златния блясък на обедното слънце в далечината се открояваше църковният купол с часовник, чиято голяма стрелка утешително се придвижваше към дванадесет. И както се бяха загледали през прозорците, ведно с музиката в кабинета нахлуха и други, съвсем неподходящи звуци. Каруцарите надуваха свирки, в един двор някъде пееше слугиня, но съвсем различно от това, което свиреше латерната. И класът започна да се раздвижва. Някои затършуваха под чиновете между книгите: по-старателните заизтриваха писците си; Бока затвори малката, обвита с червена кожа мастилница, направена така изкусно, че мастилото се разливаше от нея само когато я мушнеше в джоба си; Челе събра листата, които заместваха учебниците му, понеже той беше конте и под мишниците си не мъкнеше цяла библиотека, както останалите, а носеше само необходимите страници, грижливо разпределени по всичките му външни и вътрешни джобове; на последния чин Чонакош се прозина като някой отегчен хипопотам; Вайс обърна джоба си и изтърси всички трохи, останали от сутрешната кифла, която той изяждаше на малки хапки в клас между десет и един часа; Гереб затропа нетърпеливо с крака под чина, сякаш се готвеше да стане; Барабаш, без да се стеснява, простря под чина върху коленете си мушамата си и започна в нея по големина да нарежда книгите си, после така ги стегна с ремъка, че чинът изскърца, а той поруменя от усърдието — с една дума, всеки се тъкмеше да си върви, само учителят не се съобразяваше, че след пет минути часът ще свърши, и отправил спокойния си поглед над множеството детски глави, запита:

— Какво има?

Настъпи пълна тишина. Гробна тишина. Барабаш се принуди да отпусне ремъка, Гереб сви назад краката си, Вайс прибра обърнатия си джоб, Чонакош сложи ръка на устата си и довърши прозявката в шепата си, Челе престана да подрежда листата, Бока бързо мушна в джоба си червената мастилница, която веднага започна да пропуска яркото синьо мастило.

— Какво има? — повтори учителят, но вече всички седяха неподвижно по местата си. После погледна към прозорците, през които нахлуваше веселата мелодия, която сякаш искаше да докаже на всички, че не е длъжна да се подчинява на училищната дисциплина. Но учителят все пак погледна строго по посока на латерната и рече:

— Ченгеи, затвори прозорците!

Ченгеи, малкият Ченгеи, който беше „първият от първия чин“, стана и със сериозното си строго личице се запъти към прозорците, за да ги затвори.

В същия миг Чонакош се подаде между чиновете и прошепна на едно малко русо момче:

— Внимавай, Немечек!

Немечек бегло изви поглед назад, а после се загледа в пода. До него се търкулна малка книжна топчица. Той я вдигна и разгъна. На едната й страна беше написано:

„Предай я нататък, за Бока!“

Немечек знаеше, че това е само адресът и че самото писмо, истинското съобщение, е на другата страница. Ала той беше момче с достойнство и не искаше да прочете чуждо писмо. Ето защо той го сви на топчица, изчака удобния момент, приведе се към пътеката между двата реда чинове и прошепна:

— Внимавай, Бока!

Сега Бока погледна към пода, по който обикновено се предаваха всички съобщения. И наистина, хартиената топчица се търкулна до него. На другата страна на листа, на онази, която русичкият Немечек от чувство за доблест не беше прочел, пишеше: