Ференц Молнар: Момчетата от улица „Пал“

— Божичко! — извика той.

И започна стремглаво да се спуска надолу по цепениците. Когато стигна на земята, сърцето му биеше лудо. Погледна към крепостта. Горе, до знамето, стъпил с десния си крак на крепостната стена, стоеше Фери Ач, страшният Фери Ач, общият неприятел, главатарят на момчетата от Ботаническата градина. Вятърът развяваше широката му червена риза, а той се усмихваше подигравателно.

Фери успокои тихичко момченцето:

— Не бой се, Немечек!

Но Немечек, обзет от страх, вече тичаше. Черното куче хукна след него и двамата заедно се запровираха между купчините дърва обратно към площадката. Върху крилете на вятъра до ушите им долетя презрителният вик на Фери Ач:

— Не бой се, Немечек!

Когато Немечек погледна назад от площадката, на крепостта вече не се виждаше червената риза на Фери Ач. И знамето липсваше. Малкото червено-зелено знаме, което беше ушила сестрата на Челе, беше отвлечено. Фери също беше изчезнал между купчините дърва. Може би беше избягал край резачката към улица „Мария“, а може би продължаваше да стои скрит някъде с приятелите си, двамата Пасторовци.

При мисълта, че и братята Пастор са тук, по гърба на Немечек полазиха студени тръпки. Той знаеше какво значи да се срещнеш с двамата Пасторовци. А Фери Ач той видя отблизо за първи път. Много се изплаши от него, но искрено казано, хареса го. Той беше хубав, плещест, с кестенява коса и червената широка риза му отиваше много. Тя му придаваше нещо войнствено. В червената му риза имаше нещо гарибалдиевско. Всички момчета от Ботаническата градина носеха червени ризи, защото подражаваха на Фери Ач.

На вратата на площадката се почука четири пъти последователно. Немечек въздъхна облекчено. Четирикратното почукване беше сигналът на момчетата от улица „Пал“. Той се спусна към залостената врата и я отвори. Идваше Бока с Челе и Гереб. Немечек изгаряше от нетърпение да им разкаже страшната новина, но не забрави, че е редник, и отдаде полагаемото се на капитана и поручиците. Застана мирно и отдаде чест.

— Здравей! — казаха новодошлите. — Какво ново има?

Немечек размаха ръце във въздуха и искаше да разкаже всичко на един дъх.

— Ужасно! — извика той.

— Кое?

— Ужасно! Няма да повярвате!

— Но какво има?

— Фери Ач беше тук!

Сега беше ред на тримата да се изненадат. Внезапно те станаха сериозни.

— Не може да бъде! — каза Гереб.

Немечек сложи ръка на гърдите си:

— Честна дума!

— Не се кълни! — смъмра го Бока и за да придаде по-голяма тежест на думите си, кресна: — Мирно!

Немечек удари токове. Бока пристъпи към него:

— Разкажи подробно какво си видял.

— Когато отидох между уличките — започна той, кучето залая. Тръгнах след него и дочух някакъв шум на средната крепост. Покатерих се, горе стоеше Фери Ач в червена риза.

— Горе ли стоеше? На крепостта?

— Горе! — отвърна малкото русичко момче и без малко не се закле отново. Ръката му беше вече на гърдите, но строгият поглед на Бока го възпря. Той добави:

— Отнесе знамето.

Челе изсъска:

— Знамето ли?

— Да.

И четиримата се спуснаха натам. Немечек тичаше скромно най-отзад, отчасти защото беше редник, отчасти пък и защото не знаеше дали Фери Ач не продължава да се крие из уличките. Всички спряха пред крепостта. Знамето наистина липсваше. Дори дръжката я нямаше. Всички бяха много възбудени, само Бока остана спокоен.

— Кажи на сестра си — обърна се той към Челе — за утре да ушие ново знаме.

— Добре — отговори Челе, — само че няма зелено платно. Червено има още, но зеленото се свърши.

Бока се разпореди спокойно:

— Бяло има ли?

— Има.

— Тогава нека ушие едно червено-бяло знаме. Отсега нататък нашите цветове ще бъдат червено и бяло.

Всички се успокоиха. Гереб викна на Немечек:

— Редник!

— Слушам!

— За утре поправи в устава, че цветовете ни са вече червено и бяло, а не червено и зелено.

— Слушам, господин поручик!

Гереб великодушно подхвърли на изпъналото се малко, русичко момче:

Свободно!

И малкото русичко момче застана свободно. Момчетата се покатериха на крепостта и установиха, че Фери Ач е счупил дръжката на знамето. Дръжката беше закована и малко парче от нея стърчеше тъжно под гвоздея.

От площадката се дочуха викове:

— Хахо, хей! Хахо, хей!

Това беше паролата. Изглежда бяха пристигнали и другите и ги търсеха. От детските гърла се разнасяше остро:

— Хахо, хей!

Челе направи знак на Немечек:

— Редник!