Ференц Молнар: Момчетата от улица „Пал“

— Нахалници! — възмути се Гереб.

— Истински грабеж!

Така каза Челе. Чонакош свирна остро, за да покаже, че въздухът е наситен с барут. Бока стоеше тих и замислен. Всички го гледаха. Всички бяха любопитни какво ще каже Бока за случката, понеже от месеци насам всеки се оплакваше, а той не им обръщаше внимание. Но крещящата несправедливост на тази случка възмути и Бока.

Той каза тихо:

— Сега да вървим на обяд. Следобед ще се срещнем на площадката. Там ще уговорим всичко. Сега вече и аз казвам, че това е възмутително!

Изявлението му хареса на всички. В този момент Бока беше много симпатичен. Момчетата го гледаха с обич, гледаха усмихнато умната му малка глава, блестящите му черни очи, в които се бе разгорял борчески пламък. Искаше им се да разцелуват Бока, понеже най-после и той се беше възмутил.

Тръгнаха си. Някъде в Йожефварош биеше весело камбана, слънцето грееше, всичко беше красиво и радостно. На момчетата предстояха велики дела. Всяко от тях гореше от желание за подвизи, всеки се вълнуваше какво ще стане. Защото щом Бока кажеше, че ще стане нещо, тогава наистина ще стане!

Вървяха към булевард „Юлои“. Чонакош изостана с Немечек. Когато Бока се обърна, и двамата стояха край тютюневата фабрика пред едно прозорче на зимника, по което се беше наслоил дебел пласт жълтеникав тютюнев прашец.

— Тутун! — викна весело Чонакош, отново изсвири и си натъпка носа с жълтеникавия прашец.

Немечек, тази малка маймунка, се смееше от сърце. И той се пресегна и от върха на тънкото си пръстче вдъхна малко тютюнев прашец. Двамата продължиха пътя си по улица „Кьозтелек“ и кихаха, развеселени от откритието си. Чонакош кихаше гръмко, като топ. А русото момченце пръхкаше като раздразнено морско свинче. Двамата кихаха, смееха се, тичаха и в момента бяха така щастливи, че забравиха голямата несправедливост, която и Бока, тихият и сериозен Бока, беше нарекъл възмутителна.

Площадката… Вие, хубави, здрави ученици от Алфьолд, които трябва да пристъпите само няколко крачки, за да излезете в безкрайната равнина под чудния син купол на небесния свод, вие, чиито очи са свикнали с големите далечини, с безкрайността и не живеете притиснати между високите къщи, вие не можете да си представите какво означава за будапещенските деца един незастроен парцел. Той е равнината и полето за будапещенските деца. Той означава за тях безкрайност и свобода. Площадката — парче земя, от едната страна бе заградена с полусрутена ограда, а от другите й страни високо към небето се издигаха зидовете на къщи. Днес върху бившата площадка на улица „Пал“ тъжно се издига висока, четириетажна къща, пълна с обитатели, от които може би никой не знае, че за няколко бедни момченца от Будапеща някога тази земя е означавала младостта.

Самата площадка беше празна, както подобава на всички незастроени парцели. Оградата й беше откъм улица „Пал“. Отдясно и отляво я ограждаха високите къщи, а отзад… да, отзад беше това, което правеше площадката великолепна, интересна. Там се простираше друго голямо незастроено място. Това голямо място беше наето от някакъв собственик на парен банциг и то беше пълно с купища дърва. Те бяха наредени на кубически метри и между огромните купчини се образуваха малки улички. Същински лабиринт. Между немите тъмни купчини дърва се кръстосваха петдесет-шестдесет тесни улички и съвсем не беше лесно да се ориентираш в този лабиринт. Ако някой все пак успяваше да се оправи в него, стигаше до малко площадче, на което имаше къщичка. Тази къщичка беше дърворезницата. Тя беше особена, тайнствена къщичка и будеше страх. През лятото цялата се покриваше с диви лози, през чийто зелен гъстак пуфтеше тесният черен комин, който с точността на часовник на равни интервали изпускаше чиста, бяла пара. В такива моменти, заслушан отдалече, човек можеше да си помисли, че между купищата дърва се мъчи локомотив, който не може да тръгне.

Около къщичката стояха големи, груби каруци. От време на време някоя от тях заставаше под стряхата на къщичката и тогава се разнасяше трополене и трясък. Под стряхата на къщичката имаше прозорче и от него се издаваше дървен улей. Когато каруцата спираше под прозорчето, от дъсчения улей като буен порой започваха да се изсипват нарязаните дърва. Каруцата се напълваше с дърва и каруцарят извикваше. Тогава тесният комин преставаше да пуфти и в малката къщичка настъпваше внезапна тишина, каруцарят подканяше конете и те тръгваха с натоварената каруца. После под стряхата спираше друга гладна, празна каруца и отново започваше да пуфти парата в железния комин, и отново рукваше порой от нарязани дърва, Така беше от години. На мястото на цепениците, които машината нарязваше на дребно, големите каруци докарваха други. По този начин купчините дърва никога не се свършваха в големия двор и никога не спираше пуфтенето на резачката. Пред къщичката имаше няколко постали черничеви дървета и под едно от тях беше скована дъсчена колиба. В нея живееше един словак, който пазеше нощем дървата, за да не ги откраднат или подпалят.