Ференц Молнар: Момчетата от улица „Пал“

— Жал ли ти е? — запита Гереб.

— Жал ми е — отвърна Челе — Но не мисли, че съм страхливец. Не съм страхливец, само ми е жал за шапката. Ако искаш, за доказателство с удоволствие ще хвърля твоята шапка.

Подобно нещо не можеше да се каже на Гереб. Това беше почти обида. Той кипна и отговори:

— Ако е за моята шапка, сам ще си я хвърля. Този е експлоататор. Ако те е страх, върви си.

И с жест, който при него означаваше готовност за борба, той смъкна шапката си, за да удари с нея кривокраката маса, отрупана с разни лакомства.

Но някой отзад му хвана ръката. Един сериозен, почти мъжки глас го запита:

— Какво си намислил?

Гереб погледна назад. Зад него стоеше Бока.

— Какво си намислил? — запита го той отново.

Бока го гледаше сериозно и спокойно. Гереб изръмжа като лъв, който звероукротителят гледа право в очите. Сложи шапката на главата си и повдигна рамене. Бока промълви тихо:

— Не закачай този човек. Обичам смелите постъпки, но когато имат смисъл. Хайде!

И той му протегна ръката си. Тя беше изцапана с мастило. Мастилницата пропускаше щедро в джоба му тъмносиньото мастило, а Бока, без да подозира нищо, извади оттам ръката си. Но те и двамата нехаеха за мастилото. Бока изтри ръката си о стената, вследствие на което я изцапа, а ръката му съвсем не се изчисти. Но с това пък приключи въпроса за мастилото. Бока хвана подръка Гереб и те тръгнаха по дългата улица. Зад тях остана хубавичкият Челе. Те дочуха още как огорченият бунтар, помирил се с положението, каза на италианеца:

— Щом отсега нататък всичко е за два крайцера, тогава дайте ми за два крайцера бяла халва.

И той бръкна в изящното си зелено портмоне. Италианецът се усмихна и сигурно си мислеше какво би станало, ако от утре всичко продава по три крайцера. Но това беше само мечта. Приличаше на сън, в който всеки форинт се превръща в цяла стотарка. Той удари силно с брадвичката в халвата и отчупеното парче сложи на късче хартия.

Челе го погледна жално:

— Но по-рано давахте повече!

Успехът в търговията направи италианеца безочлив. Ухили се и каза:

— Сега е по-скъпо, затова е по-малко.

Един нов купувач, който се беше поучил от случката, държеше в ръката си вече два крайцера. Халваджията кълцаше бялата захаросана грамада с малката брадвичка с такива едни движения, сякаш беше някакъв вълшебен палач великан от средновековието, който реже лешниковите главички на джуджета.

— Пфу! — каза Челе на новия купувач. — Не купувай от него! Той е изнудвач!

И той лапна цялото парче бяла халва, на което здраво се беше залепила половината хартия, но нищо не му пречеше да глътне и нея.

— Почакай! — викна той след Бока и хукна към тях.

Челе, ги настигна на ъгъла, където свърнаха по улица „Пипа“ закъм улица „Шорокшари“. Тримата се прегърнаха; в средата крачеше Бока, той заобяснява нещо тихо, сериозно, както винаги. Беше на четиринадесет години и лицето му все още си беше детско. Но заговореше ли, изглеждаше по-възрастен с няколко години. Гласът му беше дълбок, спокоен и сериозен като думите му. Рядко говореше глупости и никак не бе склонен да върши щуротии. В дребни спорове не се намесваше, а когато го викаха за съдия, отказваше. Той знаеше, че след присъдата едната страна си отива огорчена и от съдията. Но когато недоразумението набъбнеше и свадата нарастваше така, че почти ставаше нужда да се намесва учител, Бока се заемаше да помирява. А на помирителя не се сърди нито една от страните. С една дума, Бока изглеждаше умно момче, което може и да не постигне много в живота, но ще стане честен човек.

За да стигнат в къщи, трябваше да свърнат от улица „Шорокшари“ и после до улица „Кьозтелек“. Пролетното слънце препичаше приятно в малката тиха улица, а тютюневата фабрика, която се простираше открай докрай по едната й страна, боботеше тихо. По улица „Кьозтелек“ се виждаха само двама души. Те стояха насред пътя и чакаха. Единият беше Чонакош, а другият малкият русокос Немечек.

Когато Чонакош забеляза трите заловени едно за друго момчета, от радост пъхна два пръста в устата си и свирна като някой локомотив. Тази свирня беше негов специалитет. От четвърти клас никой не можеше да му подражава, а в цялата гимназия само няколко момчета можеха да свирят така. Всички знаеха, че може би само Циндер, председателят на кръжока по литература, може да свири така, но и той беше престанал да свири, откакто стана председател. Оттогава Циндер не си пъхаше пръстите в устата. Това не подобаваше на един председател, който всяка сряда следобед седи на катедрата до учителя по унгарски език.