Ференц Молнар - Момчетата от улица „Пал“

Можеше ли да има по-прекрасно място за игра от тази площадка? На нас, градските момчета, не ни трябваше друго. По-хубаво, по-индианско не можехме да си представим. Площадката на улица „Пал“ за нас беше разкошна равнина, която заместваше американските прерии. Задната й част, складът за дърва, беше всичко останало: град, гора, скалиста планинска местност, всеки ден се превръщаше в това, което го наричахме. И не мислете, че складът бе незащитено място! Върху по-големите купчини дърва се издигаха кули и крепости. Бока решаваше кой пункт трябва да се укрепи, а строяха крепостите Чонакош и Немечек. Четири-пет крепости — и всяка си имаше капитан. Капитани, поручици, подпоручици — това беше армията. Редници за съжаление нямаше, освен един. От площадката всички капитани и поручици командуваха само един редник, обучаваха един-единствен редник, осъждаха го за дребни нарушения на затвор в крепостите.

Може би не е нужно да казвам, че този единствен редник беше Немечек, малкият русичък Немечек. Капитаните, поручиците и подпоручиците се поздравяваха весело на площадката, дори ако се срещнеха по сто пъти за един следобед. Те нехайно вдигаха ръка към шапките си и казваха:

— Здравей!

Само бедният Немечек трябваше непрестанно да застава мирно и да отдава чест. И всеки, който минеше край него, му подвикваше:

— Как си застанал?

— Събери петите!

— Изпъчи гърдите! Прибери корема!

— Мирно!

И Немечек радостно се подчиняваше всекиму. Има момченца, на които доставя удоволствие да се подчиняват. Но повечето момчета обичат да заповядват. Такива са хората. Ето защо беше естествено всеки на площадката да бъде офицер и само Немечек редник.

В два и половина следобед още нямаше никого на площадката. Пред колибата на конски чул спеше сладко словакът. Той спеше винаги следобед, защото нощем обикаляше купчините дърва или седеше горе на някоя крепост и зяпаше луната. Парната резачка свистеше, тесният черен комин бълваше снежнобели облачета пара и нарязаните дърва падаха в големите каруци.

Няколко минути след два и половина изскърца вратичката откъм улица „Пал“ и през нея се промъкна Немечек. Той извади от джоба си голям комат хляб, озърна се и като видя, че още няма никой, тихичко загриза кората му. Но преди това грижливо залости резето на вратата, защото един от най-важните закони на площадката гласеше, че който влезе, е длъжен да залости вратата след себе си. Който забравяше да стори това, се осъждаше на крепостен затвор. Изобщо военната дисциплина се спазваше строго.

Немечек седна на един камък, продължи да гризе коричката и зачака другарите си. По всичко личеше, че днес на площадката ще бъде много интересно. Във въздуха се чувствуваше, че назряват велики събития. Няма защо да отричаме, Немечек в момента беше много горд, че е член на площадката и участвува в прочутата дружина на момчетата от улица „Пал“. До едно време той гриза хляба си, а после от скука тръгна да се разхожда между купчините дърва. Както се разхождаше из малките улички, внезапно срещна голямото черно куче на словака.

— Хектор! — викна му той приятелски, но Хектор не прояви никакво желание да отвърне на поздрава. Само махна кротко с опашката си, което при кучетата има същото значение както при нас, когато, забързани, едва докоснем шапката си. След това хукна и залая сърдито. Русичкият Немечек се затича след него. Хектор спря пред една купчина дърва и продължи да лае яростно. Тя бе една от купчините, които момчетата бяха превърнали в крепост. На върха й се издигаше защитна стена от цепеници, а върху нея на тънка пръчица се вееше червено-зелено знаменце. Кучето скачаше около крепостта и лаеше непрестанно.

— Какво значи това? — попита малкото русичко момченце черното куче, защото беше голям приятел с него. Може би защото само те двамата бяха обикновени редници в армията.

Той погледна към крепостта. Не видя никого горе, но почувствува, че някой се крие между дървата. Отправи се към купчината, закатери се по издадените цепеници. Насред път ясно и отчетливо чу, че някой прережда горе дървата. Сърцето му заби лудо и му се прииска да се върне. Но когато погледна надолу и съзря Хектор, пак се окуражи.

„Не бой се, Немечек“ — каза си той и внимателно продължи да се катери. На всяка стъпка той се окуражаваше сам и продължаваше да си казва: „Не бой се, Немечек. Не бой се, Немечек.“

Така се изкачи на върха. Там си каза още едно последно: „Не бой се, Немечек“, и когато понечи да прекрачи ниската стена на укреплението, от страх кракът, с който искаше да пристъпи, остана във въздуха.